Райчо Тодоров-Рахо

Когато десницата на Райчо Тодоров стисне твоята, ако ще да е за едното здрасти, знаеш, че всичко ще е наред. От тези мъже е. С дяволития поглед, който е срещал смъртта толкова пъти, че няма как да не е луд по живота, с белезите от купища приключения. Премятали са го лавини, бойни другари са го влачили с бронхопневмония от 7000 метра надолу по обратния път, отървал е кожата в горяща кола. Ако закъсаш някъде по Витоша, само по телефона ще разбере къде си и ще те намери. Той ще е извънредно недоволен, между другото, сега да бъде изкаран някакъв герой и ние ще се постараем много всичко да звучи съвсем нормално и съвсем естествено.

Защото, той като е роден в Бистрица, малко под Алеко, какво да му е в кръвта? Какъв да стане? Ами, така де. „Както си върви животът напред и аз си станах спасител. Само дойде, без специална навивка." Не може да се отрече ключовата роля на друга една легенда на ПСС и на българския алпинизъм - Спас Малинов, с когото се намират във ВИФ, катерят навсякъде заедно и той лека-полека започва да го подготвя за службата. После пък, ей го на - „като му тръгнат на човек тоягите по гърба, му вървят" - планината го среща и с Кольо Зелката (Николай Недялков). „Тоя е със златни ръце, жив и здрав да е! Като ходехме при счупени крака, ръце, глави - абе, на него просто му се отдаваха, той е роден за тая история. Как само наместваше извадени рамена, луксации... Покрай него успях бързо да вляза и в тази материя и кръгът се затвори." Започва да работи и с кучета спасители, което значи, че неотлъчно с него (и реално част от семейството му) е и един колега, който той винаги кръщава Дино (настоящият е III). И така вече почти 37 години.

Тази любов към планината, за която всички говорят, e, как да ви кажа... аз не съм чул никой от тия, които са най-най-запалени, най-вътре в играта, да каже: „Обичам планината! Aко ме отделят от нея, ще умра!" То са някакви неосъзнати истории, то отвътре те кара. При нас никой не дава външен израз, няма да чуеш такива високопарни приказки. Обаче пък... да, той няма да ти каже, че я обича, ама духа, вее, ще го намериш у Резньовете да катери. Взел е раницата и го сърби... 

Подчертайте страшно дебело, че планинското спасяване аз не го считам за работа. Работа е нещо, което - искаш, не искаш - вършиш, за да си изкарваш прехраната. При нас все още е голям ентусиазъм... вие знаете ли колко години на какви смешни кинти сме били? Но никой от нас не е казал „писна ми". Ти си на служба, отиваш и помагаш с всичко, което си научил през годините.

Най-голямата беля за планинския спасител е да получи професионално притъпяване. Когато вече гледаш пострадалия като предмет, като „дявол да го вземе, аз днес така или иначе ще прибера двама със счупени крака...". Почне ли човешкото нещастие да ти минава през едното безразличие, направо си взимай шапката и си тръгвай. Не може да не съчувстваш. Твоята работа е да изпипаш дребните неща, за да им е най-комфортно в нещастието, да им е най-уютно, да им помогнеш по най-правилния начин.

При нас има и едно неписано правило - няма да чуеш: „Аз спасих еди кой си." Иванчо с неговото куче направили геройство? Не. Групата за спасяване с кучета направи това и това. Ти може да си най-решаващият фактор, ама нали някой трябва да ти държи въжето отгоре (смее се). Ей това е хубавото на ПСС - винаги се бачка заедно. Конкретните хора може да не сте работили в екип досега, но като се хванете, щом носиш значката, знаеш за какво става дума. Всичките сте едно. Не се огъвате.

Колегите ме считат малко за майтапчия, за несериозен. Да, да, аз си се майтапя, но съм стъпил на земята. 
За истинските ми приятели съм леко неочакван. Понякога взимам решения или върша неща, дето после... (избухва в смях) викат: „Е, как ти дойде на акъла?!?"
По душа съм оптимист, как!
Проблемът ми е, че съм импулсивен. Някой път не обмислям кой знае колко, щуква ми, правя го. Слава Богу, в службата не го проявявам това. Там, смея да кажа, съм разсъдлив.

Блокирам, когато ме ядосат. Лошото е, че не мога да съм дипломатичен. Иначе в акция на мен лично не ми се е случвало, но е човешко. Работиш, да кажем, на чиста скала, под теб са 300-400 метра и на едно въже виси човек, който си е заминал... Психиката страхотно се натоварва. В такива моменти уважавам колегите, които казват: „Аз съм дотук, финита ла комедия, давайте напред, оставете ме на втора линия." Иска се смелост да го заявиш. Много по-неадекватно ще е да се набуташ в ситуацията и изведнъж да се окаже, че предприемаш действия, които са вредни, опасни.

Случвало се е да зависне хеликоптерът над някой връх, за да ни доставят бързо при акция, и машината може да стои на едно място до пет минути. Ние сме десет човека вътре, трябва мълниеносно да се спуснем по 40-метрово въже. Тоя връх, само като го погледнеш отгоре, си е опасен, камо ли по това тънко-тънко въже, дето ти се губи по него погледа, да се закачиш и да десандираш. И тръгва колега с един поглед, втренчен... Обаче забравил да си закопчее устройството, по което се спуска. Леле-мале, викаш: „Стой, бе! Къде си, бе! Седни тука!" Какво щеше да стане... добре, че не стана. 

Изградил съм се като характер от средата, в която съм роден. Аз съм израснал на село, закачих малко още когато имахме земя, бях непрекъснато на полето, в планината, тежък физически труд - в смисъл, нормалните ситуации. И когато си в семейство, което си изкарва всяко нещо с труд, знаеш, че няма шикалкавене, нищо не ти се дава наготово, трябва да вложиш усилия. Надявам се и моите деца да съм научил на това.
От моя баща пък съм запомнил: „Никога не взимай пари на вересия, това е два пъти сиромашия." И съм го спазвал този принцип - да си разпростирам чергата толкова, колкото ми позволява животът. Може днес да живеем скромно, но аз съм доволен от това, което имам - да мога да си се катеркам още по планините...

Едно време не си позволявахме прекалено екстремни изпълнения. Поради ред ограничения - и като държава, и като технически възможности, и въобще като информация. Винаги нещо вътрешно ни е карало да се въздържаме. Не е било да не се пуснем от някой връх, от всичките в България сме се пускали, но като цяло не смеехме да рискуваме, защото не бяхме така добре обезопасени. Това, което днес е възможно, в ония времена си беше чисто самоубийство.

Фрирайдърите в момента правят фантастични неща, а в последните три-четири години имат страхотно израстване тия хора. Няма да видиш вече млад човек без протектор, без каска, носят си всичките предпазни истории, пийпсове за лавини, лопатки. Просто са като по учебник. Евала! Вдигна се хоризонтът и те го използват. Браво на тях, вървят! Единствено от новостите нещо изкуствените стени не ме влекат мене...

От планината научих, че не си ти този, който определя правилата. Планината е такава, каквато е, ти се съобразяваш с нея, трябва да можеш и да отстъпиш. Не е казано, че сто на сто трябва да направиш нещо, като около теб мирише на умирачката. Пък който ти се похвали, че е „покорил" нещо, говори против себе си.
Любимото ми място е... то е само едно на всички алпинисти! Защо се казва алпинизъм? Защото е Алпи. Още си ме влече натам, още ходя. А за ски - навсякъде, където може човек да кара, даже ми е по-приятно извън писти. Въпреки че почна да ме домързява май да се качвам до върховете със ски колани...

Най-обичам с приятели, неангажиращо, в планината. Да се разходите, да направите едно барбекю, да се посмеете, да си потичате свободно по дървета...
Щастлив съм, когато... Ха де! Ако отговоря с някой стереотип, че като съм помогнал на някого, съм щастлив - едва ли. Той, завалията, в окаяно положение... Абе, щастлив е човек, като е здрав и прави онова, което му е приятно, аз да ви кажа.
Последно плаках, защото се бях сетил за една случка... от спасяването.

Време е да изхвърля (въздиша тежко) тези мераци по планината. Или поне да ги намаля. Всички ми викат, че е време да си седна на дупето, защото ние вкъщи все обмисляме къде ще отидем, какво ще направим (смее се). Не, не, не, дано не е време още да ги изхвърлям.
Съревновавам се с мене си. Да докажа, че мога още малко.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев