Райко Байчев

Райко Байчев извади един от най-смислените текстове за протестите #ДАНСwithme и под това твърдение се подписаха хиляди хора, които постнаха, шернаха и прешернаха статията му. Да живее facebook! Поне в случая си свърши работата.

Трябва да признаем, че го познаваме от времето, когато косата му беше сламеноруса, а предните му два зъба си бяха заминали по предназначение. Гледаше сериозно учителите, винаги знаеше правилния отговор и беше единственият, който успяваше да улови безумното тактуване в час по музика. Затова и повечето от класа се водеха по него. Както всъщност стана и сега - мнозина се поведоха по майсторския му текст, отворил прозореца за свежия въздух, който ни трябваше за оросяване на мозъците.

Обвини ни в пристрастие и ще бъдеш абсолютно прав. Заявяваме най-отговорно, че сме пристрастени към хора, които могат да ти подпалят надеждите и да ги накарат да полетят (пък било то и над кукувиче гнездо) като хартиен фенер, бързащ да се скрие от погледа ти и да прави каквото си иска. Защото, в крайна сметка, само ако си пуснем надеждите нависоко, ще ги видят всички.

Какво става?
До момента протестите свършиха няколко неща: едното е, че в крайна сметка човекът, чието-име-не-трябва-да-се-споменава, не стана шеф на ДАНС; второто е, че се създаде някаква качествена маса от хора, които няма как оттук насетне да не следят ставащото в политиката и да не са готови да реагират при всеки следващ гаф. Дано се стигне и до третото - оставка и изборен кодекс.
Тогава какво ще правим довечера на площада?
Ще изразяваме позиция с упоритост, надявайки се да въвлечем още хора.

Пазим се да не станем от Хрониците значи. А хватката на Старшата няма ли да се поразпусне лекичко?
Ако трябва да довършим съпоставката с Полет над кукувиче гнездо, сцената с гласуването е тази, в която накрая Вожда, преструващ се на глухоням с години, вдига ръка. Надеждата на протестиращите е във Вожда като метафора на тези, които мълчат. До голяма степен Полет над кукувиче гнездо е битка между Макмърфи и Старшата за съзнанията и душите на други хора. За тях се борят и тези, които са на площада - за Вожда, за Били, за останалите момчета.

Какво ще стане оттук нататък?
Първият вариант е при следващия сериозен гаф на правителството - който никак не е далеч, защото, както каза д-р Михайлов, „те са изпаднали в творческа страст" - да излязат отново адски много хора. Ако случайно затихне тази творческа страст, предполагам, че зимата вече ще е фатална. Тогава протестиращият тип февруари и протестиращият тип юни ще са на един площад и правителството ще падне.

Защо не ги е срам?
Ами това е приказката за стълбата. Срамът е чувство, което, предполагам, човек губи на някое от стъпалата. Един от споровете е дали политиците са много хитри или много глупави. Хитростта предполага теория на конспирацията или поне някакъв план. Но не мога да видя нищо хитро в това да предложиш Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Прозира просто глупост. Коренът на тази глупост е дори в речника им. От сигурно десет години Станишев върти стотина думи в различна последователност. И това че Бойко върти 50, не би трябвало да е успокоение.
Но няма вариант, в който да ги хване срам от нещо?
Има един единствен човек в БСП, от когото хората очакваха проява на чувство за чест, и това е Стефан Данаилов. Разочарован съм, защото съм сигурен, че изпитва срам, но пък кротува в партията. Мнозина, ако абдикират от политиката, ще умрат от глад, защото друго не могат. А Стефан Данаилов може. Искрено се надявам обожаващите го баби да обърнат внимание на това, защото често вотът за БСП е вот за Стефан Данаилов. Хората се палят по харизми. Не съм очаквал проява на доблест от Станишев, Орешарски или Местан, които са професионалисти в липсата на чест, но очаквах от него. 

Да си политик непременно ли слага знак на равенство с липсата на чест?
Сега - да. И в България - да. Няма да посочвам с банални примери за това как политик в Япония или Франция ползва служебен автомобил за лични цели, това скандализира всички и той си подава оставката. В България „оставка" е в речника на мъртвите думи.
Има ли нещо, което не може да се купи тук, щом хората на най-високо ниво са напазарувани?
Никой не може да си купи истинско уважение. Не може да купи усещането „Тия са моите хора". Мразени са - и власт, и опозиция. Но тях не ги бърка. Най-вероятно е така: когато трупаш пари, омразата не ти прави впечатление.
Кой ще дойде?
Това зависи от протестиращите. Образователен ценз до осми клас, разкарване на шантавата идея за имунитет точно пък на депутати, двойно намаляване на субсидиите... Колкото по-чист е регламентът, толкова по-чисти хора ще дойдат. Ще ми се тези протести да направят професията политик непривлекателна. В момента е обратното. Тя е лесен начин да забогатееш.

Теб от какво те е срам?
Не ме е срам от политици, защото изпитвам презрение към тях, което вероятно е толкова силно, че не може да се комбинира с друго чувство. По-скоро ме хваща срам заради самите тях. Усещането го има още при децата в училище - като видиш, че някое другарче се излага, на теб също ти е неудобно. Когато четох прословутата статия на Велислава Дърева, не можех да се отърва от усещането, че отдавна не бях виждал някой да се държи с думите като с проститутки. Мен ме хвана срам заради самия език и изключително евтината му употреба. Ако българският език имаше съзнание, би се почувствал омерзен и би извикал за помощ.
В този ред на мисли, като кажеш, че си журналист, става ли ти неприятно, че веднага почват да търсят чий си?
Обикновено когато се запознавам с момиче, смутолевям с какво се занимавам. Журналистиката е дискредитирана професия и това е разбираемо. Но сега става нещо интересно. Почти всички журналисти, които познавам, подкрепят протестите и са приятно пристрастни. Намират вратички да се промъкнат покрай цензурата. В момента професията се реабилитира.

Какво ти липсва?
Доскоро ми липсваше усещането за общност. Преди да дойдат тези протести, хората от моето поколение, включително и аз, развиха един индивидуализъм, който е добър метод за оцеляване, но в известна степен те прави нещастен. Сега се създаде общност, която ми липсваше. Понеже дефинират протестите по всякакъв начин - красиви, сити, богати - бих пробвал следната дефиниция: това е протестът, на който срещаш онези твои приятели, които отдавна си подозирал в по-висока интелигентност.

В Турция хората казват: „Тайип, благодарим ти за най-смислените дни в живота ни!" Ние можем ли да благодарим на някого?
Да, има го това. В особено извратен смисъл, добре че беше Пеевски.
Явно идва краят на света такъв, какъвто го познаваме?
Вече не ми звучат толкова анархистично твърденията, че идва краят на партиите.
Недоверието е толкова масово и глобално, че не бих се учудил ако се появи изцяло нова система. Все по-разпознаваема стана ужасяващата лъжовност на политиката такава, каквато я познаваме. Понеже хората с власт манипулират по начин, който е безвъзвратно остарял и няма как да се вържеш. Честно казано, бих се зарадвал - условно, разбира се - ако някой политик успее да ме изманипулира така, че да не се усетя. Бих изпитал поне уважение към - да - хищния, но все пак изобретателен интелект. Обидно е, че по толкова елементарен начин се опитват да те метнат. Ако приемем, че властта е човек, с когото си говориш на маса, и той се опита да те върже така, веднага ще прошушнеш на някой „абе, това наглото копеле кой го докара?"

За какво ти се пише, след като спрем да се занимаваме с политика?
О, аз изобщо не искам да говоря за политика. Искам да си говорим за литература, театър, книги, китари и Иракли. Но би било невъзпитано - точно в този момент. 
Оптимист ли си?
Не знам. Но - обещавам това да е последният път, в който цитирам Полета - бих казал следното: поне се опитваме, майка му стара.

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев