Райко Стефанов

Ако трябва да сме честни - а са ни учили, че винаги трябва да е така - не ни е никак лесно да формулираме в ясни и смислени изречения това, което искаме да ти кажем за Райко. Можем да ти предоставим някакъв префинен образ на градски герой, препълнен със суперлативи и гръмки определения, обаче не е толкова просто.

Райко е човек с минало и с истории. Не можеш да го прелистиш в една среща и да си напълно наясно кой стои срещу теб. Впечатленията за него се събират трудно. Не че е някакъв крайно затворен и некомуникативен типаж, не ни разбирай погрешно. Но си подбира думите внимателно и преценява в движение всеки въпрос. От тази му нагласа обаче произлизат ценни отговори. Някои биха ги нарекли „мъдри", но нали ти обещахме, че няма да има гръмки определения.

Искаме само да ти кажем, че Райко и неговото колело минават Ком-Емине за 5 дни и 12 часа. Тук ти оставяме малко време, за да осмислиш... Да, това е абсолютен рекорд. Тази година обаче Ком-Емине няма да има. И не е защото всички са се отказали заради непостижимото постижение на Райко. Отлага се за друг път, за да може да се случи по най-добрия възможен начин.

Трябва да си наясно, че подборът е железен. Прави го лично Райко с ей тоя остър поглед, който виждаш по снимките. И макар в колоездачните среди всички да се знаят, понякога има и изненади. „Миналата година отникъде се появи едно момче Георги. Той твърдеше, че е много добър, но аз не му вярвах, защото гледах в разни състезания и него го нямаше дори като участник. Взехме го, понеже имаше вид като да е вярно това, което говори. И той без малко да стане първи. Тогава бях много учуден, защото рядко греша в преценката си за хората, а той ме изненада." Евала на Георги, бихме казали ние, защото сме сигурни, че никак не е лесно да впечатлиш Райко.

Ще те оставяме вече да си четеш какво още си приказвахме, но ако искаш да си постегнеш велосипедчето за новия сезон при механик тип „магьосник", отбий се в Колелото в кв. „Гоце Делчев", бл. 261. Ще ни се да ти кажем да минеш оттам и ако ти се слушат прекрасни истории за магията на планините, но Райко е безкрайно зает и едва ли ще му е до това.

Исках да стана моряк.
Но станах спасител на плажа.

Една случка ме подтикна бързо да го направя. Бяха ме пуснали отпуска от казармата, отидох в Созопол на плажа, на неохраняемата зона. Спасителският пост беше на около стотина метра. Имаше голяма буря, което за мен беше кеф. Забавлявах се на вълните. Спасителят няколко пъти ми свири, но някак си с разбиране - знаеше кого да гледа и кого - не. В последствие разбрах, че това е доста лесно, но тогава си помислих, че притежава много редки качества. Изведнъж стана някакъв инцидент, спасителят извади няколко души, изкара ги, предаде ги на доктора, направи две задни салта и влезе във вишката да изяде една кифла. Тогава разбрах, че и аз мога да го правя това не по-зле.

Като спасиш някого, после чак ти трепери брадичката от щастие. Трудно е да го обясня на някой, който не го е изпитвал.
Никога не съм се замислял дали мога, или не мога да спася някого. Вероятно заради това не ме е било страх. Единственото ми притеснение е било да не би да не видя някого.
В моя смяна никога не се е случвало да се удави човек.

Сега съм веломеханик.
Обичам клиентът да си тръгне доволен, защото примерно съм оправил нещо, което той си е мислил, че не може да бъде оправено, и то за по-малко пари, отколкото си е представял. Това ми е любимото.

Има хора, които идват с грешен подход при мен. Той държи едни пари все едно морков, с който да подмами магарето.
Сделката е добра, когато и двете страни са доволни.

Исканията на хората понякога не ги разбирам. Например: идва при мен момче, личи си, че не е жалило пари и си е купило хубаво колело. Такова, за каквото биха мечтали много от тези, които печелят състезания с някакви бракми, защото нямат пари да си купят по-добри. Но този никога няма да се качи на почетната стълбичка с неговото. Просто е имал пари и е бил достатъчно умен да инвестира първоначално повече. И идва при мен и иска да му сложа степенка на колелото. Това е все едно да ме накараш да ти боядисам пианото с вар или да се сложи алуминиева дограма на кулата в Пиза. Хората са платили сума ти пари на сума ти инженери да създадат съвършенството и ти искаш да му сложиш степенка или динамо главина. Не го разбирам това...

Не си получаваме уроците в живота, когато сме на работа.
Тя е ежедневие. Човек се сдухва, ако остане без работа. Но пък може да носи и удоволствие, когато е мисия. Например професията спасител. Хората обаче си представят други неща. А аз го виждам в най-чистия му вид.

Най-важният инструмент за справяне с живота е нещо средно между вдъхновение и желание, нещо, което да ти е като моторче.
Има дни, в които още първият клиент сякаш ми изпива енергията. И стоя там, защото съм обещал на хората да им оправя колелетата. Някакъв тип задължение ми е и тогава става още по-неприятно. Но има и други моменти, в които направо работя като злия гений - колкото повече неща върша, толкова повече енергия ми идва.

Когато някой ти направи нещо добро, понякога за него е по-ценно да види, че си щастлив, а не толкова да му върнеш услугата.
Засърбяват ме ръцете, когато видя нещо, че е голям проблем, но лесно може да бъде поправено.

Винаги съм имал реални и нереални мечти. Никога не съм си слагал бариера. Хубаво е да нямаш ограничения поне в съзнанието си.
Добре е да си нареждаш малки детайли от пъзела на живота, защото, ако съдбата ти даде възможност да си сбъднеш мечтата, е добре да си подготвен за това.

Нереалната ми мечта в момента е околосветско пътешествие. Не искам да тръгна, за да видя нещо конкретно, а за да разбера по пътя какво мога да видя.
Осъществимата е, че ми се ходи в Родопите.

Блокирам, когато нямам вдъхновение.
Вдъхновението си отива, когато си постигнеш целите, но не си готов с нови. Трябва да се гледа напред, далеч напред.
Хората, които ме познават, биха казали, че съм ненаситен и недоволен, защото винаги искам следващото.

Съжалявал съм, че не съм станал спортист. Изпуснал съм тези години, когато е трябвало. Искал съм, но не съм бил толкова изграден характер, че да го заявя ясно и твърдо. По-скоро съм се оставял на течението и то ме е отвличало другаде.
Притеснявам се да не би да подтикна децата си в някаква посока и един ден да се окаже, че са станали на по 40-50 години и баща им ги е натикал някъде.
Бягане и плуване са най-любимите спортове, а колелото е просто защото живея в София.

Един и същи човек в различни възрасти има нужда от различни неща. Сега ми се живее в София или в друг голям град. След време обаче, когато децата ми пораснат, бих живял в изоставено село, с една мечка в двора.

Винаги съм искал да стана герой и ако някога се сдухвам и блокирам, то е когато нямам възможност да съм такъв.
Геройство е и да не си грижа за децата си, а само да ги зареждаш. Това трябва да се търси.

Скачам в дълбокото, когато имам енергия и идея, когато почувствам сила в себе си. Когато усетиш, че вселената се е подредила по подходящ начин за еди какво си, трябва да яхнеш вълната.
Идеите идват по неведоми пътища. Може да ги сънуваш, да грейнат, докато се протягаш, да ти ги подскаже някакъв филм дори.

Успехът се измерва в постигнати мечти и победи.
Все още си търся моето състезание, онова, в което бих участвал с удоволствие.

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев