Ралица Петрова

Ралица е автор, сценарист и режисьор, но по наше скромно мнение, тя е от онзи тип хора, които наричаме "пътуваща душа“. Погледът и е голям колкото списъка й със самолетни билети от различни дестинации, а режисьорският й подход е с превес към болезнената реалност и острата истина. Тя не обича захаросани истории и го доказват наградата й Prix UIP за най-добър европейски късометражен филм на Берлинале за лентата й Гнилата ябълка и номинацията за Европейските филмови награди EFA в същата категория.

 Филмът й By the Grace of God пък бе в официалната селекция на фестивала в Кан през 2009, а последният й проект Безбог обра къде що имаше награди по целокупната Земя – Златен Леопард за най-добър филм от фестивала в Локарно, Награда за най-добра женска роля на Ирена Иванова, Наградата на Екуменическото жури, Награда за най-добър режисьор "Boccalino d’Oro” на независимата критика, Специална награда на журито и Награда за най-добра актриса "Сърцето на Сараево“ на Ирена Иванова на Международния филмов фестивал в Сараево тази година. Разговорът ни протича между две летища, малко преди Ралица да акостира в Мумбай, Индия. Камера работи, начало – Ралица Петрова!

Събуждам се с любов и любопитство.
Не мърдам от вкъщи без чувство за хумор.
Никога не закъснявам за… За жалост няма такова изключение. Това ми е слабото място.

Умирам от срам, когато трябва да минавам по червен килим на филмов фестивал.
Все си повтарям, че смъртта е само вратата към вкъщи.
Идеалният сценарий е този, който докосва и дава свобода на въображението.

Обикновено съм в света на идеите.
Идеята за филм се ражда, когато съм дете.
На терен се чувствам супер, защото се създават късчета живот и мистерия.

Работата в киното е много труд, лудост, съмнение и любов.
Често се вкарвам във филми, които ме карат да чувствам, че времето спира.
Никога не танцувам на чалга.

Падам си по искреността, дързостта, хумора и романтичния смисъл.
Беше велико, когато осъзнах, че в душите си оставаме завинаги деца.
Влизам в огъня заради хора, които обичам.

Дойде ми до гуша от страха.
Не казвам на никого, че се възхищавам на кифлите и кифладжиите.
Под леглото ми има заспали чувства.

Страшно се изложих, когато питах един колега дали партньорката му е майка му.
Искам да остарея като Сюзън Зонтаг.
Правя се на луда, когато съм на пътешествие с най-близките ми приятели.

Скачам на бой, когато има несправедливост.
Убивам за приятел.
Не си позволявам да обиждам.

Майка ми често ми казва, че не е хубаво да закъснявам.
Мечтая да снимам черна комедия в Дубай с Хоакин Финикс.
Заспивам на според настроението – Johann Johannsson, Múm, Шопен, Бах, Филип Глас, Secretsundaze.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Certain Women на Kelly Reichardt.
Най-големият актьор за мен е Хоакин Финикс.
Харесвам режисьори като Wang Bing, Chris Marker, Jia Zhangke, Jessica Hausner, Bresson, Alan Clarke, Carlos Reygadas, Antonioni, Andrey Zvyagintsev и Sergei Loznitza.
Няма по-глупав филм от трудно ми е да е мисля за филми така категорично.
Много се смях на британските ТВ шоута “Офисът” на Рики Джавез и “Мармалад” на Крис Морис.
Планирам да видя Чили, Уругвай, Куба, Мексико, Етиопия, Сомалия, Намибия, Монголия, Иран.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам електронна, джаз, рок, амбиент, и класическа музика.
Никога няма да ми омръзнат местата, на които не принадлежа.
Любимият ми композитор е Бах.
Най-добрият концерт, на които бях е този на Queens of the Stone Age.
В София искам да дойдат Einstürzende Neubauten.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Поетика на Аристотел
Сега чета Човекът в търсене на смисъл на Виктор Франкъл.
Много ми говорят за “Игра на Тронове”.
Най-добре пише Кормак Маккарти.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, защото не ходя. Ходя на модерен балет.
Балетното представление, което най-много ме впечатли е Джон на Лойд Нюсон.
Обичам текстовете за театър на ирландеца Саймън Макбърни.
Последно гледах Процесът против богомилите на Маргарита Младенова.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересна ми е фотографията на англичаните Пол Грахъм и Ричард Билингхам, и концептуалното изкуство на испанеца Сантиаго Сиера.
Последната изложба, на която бях, е на Клетвените девици на фотографката Пепа Христова, показващи живота на албанските бурнеши – жени, които живеят като мъже, за да имат по-голяма свобода.
Любимите ми художниците от класиците са Рембранд, Ботичели, Веласкес, Търнър. А от съвременните предпочитам скулптори и инсталатори като Сантиаго Сиера, Марина Абрамович, Ай Уейуей, Олафур Елиансон и Аниш Капур.

Текст Михаела Самарджиева