Ричърд Вайн

Самият той е написал две книги - New China New Art (за съвременното изкуство в страната) и една за норвежкия художник Од Нердрум. „Много странен човек. Иска да е бунтовник наопаки - вместо да пънкарее, той рисува, облича се и живее като ренесансов артист. Студиото му е същото - пълно е с чираци, които се занимават с фоновете, смесват бои и дори шият костюми", обясни ни мистър Вайн още в началото на разговора.
Тъжно му е, че светът се променя и хората не обръщат внимание на изкуството, а на съпътстващите го и по-маловажни неща според него. „Дори за откриването на изложба в някой нюйоркски музей например, хората по-скоро идват заради партито с диджеите, отколкото заради самата експозиция", отбеляза с горчивина той.

Как я карате в списанието?
(смее се, но бързо става сериозен) Страдаме от инвазията на интернет. Art in America е почти на 100 години - излиза от 1913-а и винаги е било известно със своите критики и анализи върху вече показани неща. Сега обаче все повече пишем, прогнозираме и спекулираме със събития, които тепърва предстоят. Това е голяма грешка.
Защо?
Защото премества акцента от анализ и оценка към чисто информационен текст, което, в повечето случаи, си е най-обикновен пиар. Доскоро целта ни беше да изследваме изкуството, след като вече се е случило - да преценим дали една изложба е добра или не, или е някъде по средата.

Това означава ли, че началото на края за печатните издания вече е сложен?
Предполагам, че те ще продължат да съществуват в някакъв атрофирал вид. Ясно е, че бъдещето е дигитално и главната ни редакторка Линдзи Полък, която е отскоро с нас, непрекъснато ни бута в тази посока. Обръща голямо внимание на уебсайта и ни натиска да произвеждаме статии всеки ден.
Но така винаги ще сте актуални.
Не отричам, че дистанцията между творец и публика чувствително се скъсява и в този смисъл интернет е първата крачка. Но да се надяваме, че след това ще последва втора и зрителят ще се поинтересува от подробностите.

Каква е втората крачка?
Тази, която ще вкара хората в музеите и галериите, за да видят реално произведенията. Не съм сигурен, че интернет има такъв ефект. В повечето случаи той е само заместител на истинското преживяване.
Но все пак има и своите положителни страни.
О, да, разбира се, особено в образованието. Достъпът до информация е наистина огромен, което, от своя страна, засилва любопитството. Но монетата има и обратна страна - в половината от случаите човек просто няма желание да се отлепи от монитора и да влезе в музея. Освен това той се нуждае от филтри, които да отсяват качественото от боклука.
 
Какви филтри имате предвид?
(смее се и клати глава) В доброто старо време това бяха именно критиците. Сега обаче всички се водят единствено от цените по търговете.
Какво друго е непростимо в съвременното изкуство?
Творбите, които те удрят право в лицето - действат ти като билбордове край магистрала. Не съм против те да са част от големия микс, но нека не доминират все пак.

Хората днес лесно ли се разсейват?
Да. Тук обаче се появява дилемата за яйцето и кокошката - дали интернет предизвиква това разсейване, или то е отражение на действителността.
И? Смятам, че става въпрос за първото. Освен това в Щатите образованието е на много ниско ниво, поне в гимназиите. Така до завършването на университета младите на практика са неграмотни по отношение на изкуството.
Вярно ли е, че американците се интересуват само от телевизия?
Така е, ние дори нямаме Министерство на културата. Субсидиите са минимални за разлика от тези в Европа. Но това дава изключителен хъс на артистите да се борят със зъби и нокти, което се вижда и в техните произведения.

Преди три години издадохте книгата New China New Art . Защо точно Китай, какво в страната ви хвана окото?
В момента там има две основни течения - традиционното и експериментален авангардизъм. Младите творци са на кръстопът още в началото на своята кариера - трябва да изберат или едното, или другото. Някои от тях се опитват да ги смесят, но не се справят добре. Модерното им изкуство е сравнително младо - на около трийсетина години. Първото поколение от него е живяло по времето на Мао, било е в основата на културната революция и е работело под напрежение от репресии и забрани. Завоалирано е критикувало системата и в същото време е имало възможността да продава произведенията си в чужбина. Лошото е, че сегашното поколение вижда предимно материалната страна на тези постижения - все пак някои от предишните им колеги вече са милионери. Това е още една пръчка в спиците на китайското творчество и крачка към превръщането му в бизнес.

За световна тенденция ли говорим?
Да, колкото и да е жалко. Колекционерите вече не се интересуват от самите творби, а само от сухите данни - вървят ли добре, изгодно ли се купуват в момента... Следващата жертва най-вероятно ще е Индия, оттам наистина излизат добри неща и хората с парите вече са наточили зъби. Ние сме комерсиално общество, докато едно време изкуството беше бягство именно от комерсиализацията.
Добре де, все нещо прави живота интересен и в наши дни?
(смее се) Знам, че звуча доста негативно, но все пак усещам, че животът е станал по-непринуден. Преди всеки се чувстваше длъжен да е сериозен, отнесен и мрачен, за да прави автентични и дълбоки неща. Напоследък все повече оценявам културните ценности на така наречения „entertainment". Не трябва да го подценяваме, особено сега, когато Бог е мъртъв и религията отпуска своята хватка върху обществото. Иначе ще останем с една голяма празнина.

Мислите ли, че на хората им липсва въображение?
Мисля, че ни липсват поводи да използваме въображението си, защото всичко е на един клик разстояние. Днешните деца не се чудят какво да правят, когато се събудят - те имат интернет и видеоигри. Докато преди разполагахме с повече време да си задаваме въпроси и да търсим отговори.
Вие пробвал ли сте видеоигрите?
(смее се дълго) Не, но мога да си го представя!

Каква музика харесвате?
Класическа и кънтри. Което е странно, защото съм роден в нищо и никакво село в Охайо, където се слушаше само кънтри, и все се опитвах да избягам от него. Но си спомням една вечер в Чикаго - бях с разбито сърце и седях сам в някакъв малък бар. На сцената, която беше не повече от метър на метър, свиреше хардкор трио на име Джими Никълс енд Дъ Нашвил Кетс. Музиката им ме удари толкова силно, че веднага забравих за рокендрола. По-късно открих Уейлънд Дженингс, Мърл Хагърд и Ханк Уилямс - най-честно си признавам, че съм голям техен фен.
Какво четете напоследък?
Малко съм изгубен в съвременната литература, защото нямам толкова време за книги.  Харесва ми французинът Мишел Уелбек, особено неговите Елементарни частици и Платформата. Пише по изключителен начин за днешния свят и е толкова циничен, че ми идва да го хвана за раменете и да го разтърся.

А от американските?
(следва голямо колебание) Може би Луис Бегли.
Най-добрият въобще?
Охо, сложен въпрос! Според мен Хемигуей и Фокнър играят на канадска борба за титлата, а Фицджералд е съдията.
Кърт Вонегът твърди, че може да разгледа една изложба, като се стрелка между картините с ролкови кънки. Съгласен ли сте с него?
Ооо, в никакъв случай! Поне не една (подчертава) добра изложба.

Ричърд Вайн беше тук като специален гост на София Хартиен Арт Фест,
който продължава до 25 юни из целия град

Фотография Васил Танев