Робин Макгар

Първо се срещнахме в един слънчев следобед, когато той обясняваше, че ударът със стика трябва да е част от непрекъсната окръжност. Движейки се по тази окръжност след около два часа се събрахме на чаша чай, но си говорихме за бирата в квартал „Гоце Делчев", за концертите в София и за студентките в Бристол. Или май беше обратното. После си обещахме да се срещнем отново.

Робин е на 39, майка му е тенисистка, а баща му - ръгбист. Четири деца са, обаче старият Макгар не е натискал нито едно от тях да се занимава професионално със спорт. До 12 нашият Робин играе футбол, но след сериозна травма на главата изпада в кома за две седмици и после се възстановява цяла година. За късмет точно до футболното игрище има терен за голф и той на майтап почва да стреля малките бели топки. Продължава в Royal Cinque Golf Club, който си е класа отвсякъде - „Все пак има „royal" в заглавието", смее се той, пък и е на около 1000 години, ще добавим ние. През 2006-а вижда в някакво английско списание обява за треньор в България, събира си багажа без много да му мисли и, за късмет, минава интервюто.

А сега е ред на нашето.

Мислех си да стана пожарникар (смее се) или нещо по-така, активно. Но в никакъв случай офисен плъх - не съм на „ти" с компютрите и обичам да съм навън.
Затова станах голфър на 12.

Не е задължително да започнеш отрано - някои от най-добрите в света са ударили първата си топка чак 16-годишни, като австралиеца Грег Нормън например.
Заобиколен съм от българи и от англичани, които живеят постоянно тук. Повечето са успешни бизнесмени, но - нищо че звучи клише - и те са най-обикновени хора.

Добрият екип е важен, защото всеки е наясно с по нещо от бизнеса.
Колегите ме смятат за човек с чувство за хумор и работяга - нито се напъвам, нито се фукам, нито съм маниак на тема контрол. Абе, готин пич съм (пак се смее).

Сред приятели минавам за човек, който се радва на живота. Харесвам добрата кухня и от време на време отивам да видя ЕйСи/ДиСи или Джордж Майкъл на живо.
По душа съм грижлив и внимавам за формата си (поглежда иронично към пакета цигари на масата). Разбира се, от тези трудно бих се отказал, но винаги се храня добре. Няколко студени бири също са окей, защо пък не?

Умирам си за азиатската кухня, и по-специално за тайландската.
Не понасям грах обаче.
Никога не работя без голф обувки (смеем се заедно) и без ентусиазъм. Гледам и да не тормозя излишно учениците си, те така или иначе се притесняват.

Проблемът ми е, че хората тук са леееко неорганизирани - не се записват навреме и понякога ми се изсипват цяла камара.
Най-важното в моя спорт е да си честен.

Критичният момент са 40-те секунди преди да удариш топката - тогава концентрацията ти трябва да е перфектна. През останалото време предимно зяпаш наоколо и се забавляваш.
Побъркват ме бавните игри - три часа за четирима човека са напълно достатъчни.

Компромисите са задължителни - все пак сме на терена предимно през уикендите, така че забравете за късните вечери и дивите нощи. Миналия месец дори се наложи да пропусна рождения ден на баща ми, защото имах уроци.
Но все още се радвам всеки път, когато тръгвам за работа.

От моята научих как да си говоря с различните типове хора и как да се адаптирам към тях, независимо дали са компютърни специалисти, архитекти, философи или просто луди (смее се).
Успехът е да стана навреме сутрин.

Изкушавам се да идвам на работа с колело - само 20 километра е, ама ме е страх от движението. Всички карат като луди, пък и глутниците кучета по селата ме притесняват.
Съревновавам се със себе си. Сега съм пуснал корем, но ще се оправя. От бирите е, предполагам.

Обичам и да пътувам, да пробвам различна храна, вино и да гледам филми - някой хубав трилър от сорта на Белязаният винаги е добре дошъл, но не и научна фантастика.
Най-красивото място, на което съм бил, е Ирландия - исках да живея там като дете. След това идват Тайланд и Виетнам.

Напоследък забелязвам, че съм станал почти местен тук - промяната не ми прави впечатление, знам къде са добрите ресторанти, големите кина и си имам чудесен личен живот.
Току-що разбрах, че говоря за голф прекалено много.
Вече съм готов да улегна малко. Сега съм на 39 - ще ми се след пет години все още да съм в София, игрището да е пълно с народ, а българският национален отбор - със звезди.

Ще ми се да бях нарисувал досега един анимационен филм, с който да вкарам децата в този спорт или поне да ги изкарам навън - там е толкова красиво през цялото време.
Или да бях казал: „Не!" поне няколко пъти в живота си.

Текст Мартин Дончев / Фотография Васил Танев