Родени убийци

Портокал с часовников механизъм
Въпреки общото впечатление екранизацията по книгата на Антъни Бърждис никога не е забранявана на Острова. Режисьорът й Стенли Кубрик сам слага вето за прожекции там, защото се страхува от гневни зрители и поради тази причина Портокал-ът (който сега празнува 40 години от своята премиера) не е показван официално чак до 2000-та, малко след смъртта му. Всъщност палавите собственици на лондонското кино Scala го врътват за една вечер през 1993-та, но американският режисьор ги надушва, съди ги до дупка и в резултат салонът затваря врати.

Книгата е препоръчана на Кубрик от Тери Садърн - сценариста на филма Доктор Стрейнджлав. По това време горкият Стенли съвсем е затънал в подготовката на биографична лента за Наполеон Бонапарт - двугодишен проект, който така и не вижда бял свят, въпреки че оставя цял склад с предварителни материали. Режисьорът моментално откупува правата, но после нещо закъсва с кинтите и ги продава на Мик Джагър за 500 долара. Рокаджията има намерение сам да заснеме историята за хулигана Алекс и неговите дружки с останалите от Ролинг Стоунс, но ентусиазмът му минава и шитва правата за още повече пари. В крайна сметка всичко си пасва на мястото, когато в началото на 70-те на борда идва Малкълм Макдауъл - „Без него нямаше да започна", признава тогава Кубрик.

Това е може би най-известният филм на Макдауъл (ако не броим If...) и в него той играе едва ли не като за последно. Докато прави сцените с онази ужасна скоба за очите и кадрите с Хитлер, актьорът тотално си прецаква роговицата и не вижда нищо за седмица, а по-късно пука няколко ребра. Негова импровизация е и сцената с изнасилването, когато той пее „Singin' in the Rain" на Джийн Кели - тогава Кубрик просто го моли да тананика единствената песен, която Малкълм може да си спомни. Години по-късно, когато Макдауъл и Кели се срещат за пръв път на някакъв прием, последният се фръцва, без да каже дума, и си тръгва погнусен.

Портокал с часовников механизъм е на 15 ноември (вторник) от 20:30 в кино Люмиер
и на 18 ноември (петък) от 20:30 в Дом на киното

Закуска в Тифани
В началото за ролята на Холи Гоулайтли в Закуска-та (с 50-годишен юбилей от премиерата) е гласена самата Мерилин Монро, дори Труман Капоти е адски навит на тази опция, но нейният учител по актьорско майсторство й подшушва, че да играе проститутка хич няма да е добре за кариерата. И така - заповядай, Одри Хепбърн.

Първият каприз на 31-годишната (по това време) Хепбърн е да изрита режисьора Джон Франкенхаймър (Манчурският кандидат, Островът на доктор Моро), щото не била и чувала за него. После обаче нещата тръгват по вода и композиторът Хенри Манчини (този с мелодията от Розовата пантера) е толкова вдъхновен, че пише специално за нея парчето „Moon River", която тя пее сам-самичка и която донесе на автора си два оскара за музика през 1962-ра.

Както е добре известно, нейната черна рокля за филма е правена ексклузивно от дизайнера Юбер де Живанши, с когото актрисата е първа дружка, а той често я нарича „малката ми сестра". През 2006-а въпросната рокля е продадена на търг в Christie's за 807 000 долара, което я прави втората по скъпотия филмова реликва някога (номер едно е оскарът за Отнесени от вихъра - 1.54 млн. в зелено). Това е и единствената холивудска продукция, за която мегатузарският бижутерски магазин Tiffany&Co. отваря сергията си в събота за пръв път от XIX век насам.

Закуска в Тифани е на 12 ноември (събота) от 18:30 в Дом на киното
и на 20 ноември (неделя) от 14:00 в Кино Люмиер

Трамвай Желание
Тази година Тенеси Уилямс щеше да стане столетник, а филмът по пиесата му Трамвай Желание удря шейсетака. Ние обаче трудно си представяме, че американският драматург би дочакал и двете събития - животът му е като кардиограма, а спадовете надолу винаги са повече и все по-дълбоки. Умира на 71 години след нелеп инцидент, при който се задавя с капачка от бутилка, а преди това е погълнал доволно количество алкохол и дрога. Нищо изненадващо, ще си помислиш, особено ако си запознат с текстовете му, в които няма хепиенд, а героите им рядко намират собственото си място под слънцето.

Такава е съдбата и на Томас Лание Уилямс III - роден в семейството на южняшка хубавица и търговец на обувки, писателят рано осъзнава хомосексуалността си, но има „щастието" да избегне юмруците на баща си заради дифтерията, която го оставя обездвижен за две години. Боят обаче не е спестен на по-малкия му брат Дайкин, а голямата сестра Роуз също не е късметлийка - диагностицирана е с шизофрения още като тийнейджър, изпратена е в клиника и е „излекувана" по най-популярния метод за времето си - с лоботомия. Том, който до тогава е бил неразделен със сестра си, преживява тежко случилото се, а Роуз остава едно от основните вдъхновения за женските роли в пиесите му.

Тя прозира и в образа на Бланш Дюбоа в Трамвай Желание, както и в Лора Уингфилд в Стъклената менажерия (и двете можеш да прочетеш в наскоро издадената Пиеси, изд. Колибри, 15 лв.). Независимо от популярността му през 50-те (екранизацията на Трамвай Желание с Марлон Брандо и Вивиан Лий получава четири оскара, а пиесите му не слизат от театрална сцена) Тенеси Уилямс е в почти перманентна депресия. Той така и не успява да се пребори с двата си най-големи страха - да не остане сам и да не последва съдбата на сестра си.

Трамвай Желание е на 17 ноември (четвъртък) от 18:30в кино Люмиер
и на 19 ноември (събота) от 16:15 в Дом на киното

Парижки блус
„Всеки път когато затворя очи и надуя тромпета, се взирам в доброто старо сърце на Ню Орлийнс. Този град ми даде нещо, заради което си струва да живея." Историята на Луис Армстронг от Ню Орлийнс е точно като от филм за бедно негърче с голям талант, родено в началото на 20 век в американския юг. Баба му и дядо му са роби, баща му зарязва семейството си заради друга жена, а майка му е принудена да проституира, за да отгледа децата си. Точно покрай последното малкият Луис често се навърта в квартала с червените фенери и става свидетел на зараждането на новата упадъчна музика - джаза. Припечелва от пеене на улицата и разни други дреболии, докато не го вкарват в приюта за бездомници в Ню Орлийнс заради някаква простотия. И добре че така става, защото там се научава да свири на тромпет под ръководството на проф. Питър Дейвис, който често предлага съветите си на даровитите деца в дома. След това кариерата на Сачмо бавно, но сигурно тръгва нагоре, за да го знаем днес като един от най-добрите тромпетисти на всички времена. Тази година той щеше са стане на 110. В Парижки блус, сниман точно преди 50 години, ще го видим като джаз легендата Уайлд Мен Мур, който идва във френската столица да надуе тромпета със саксофониста Еди Кук (Сидни Поатие) и тромбониста Рам Боуен (Пол Нюман).

Парижки блус е на 2 ноември (събота) от 16:45 в кино Люмиер
и на 16 ноември (сряда) от 19:00 в Дом на киното

Киномания 2011 е от 11 до 20 ноември в зала 1 на НДК, Люмиер и Дом на Киното