Сава Чанков

Еднакво вероятно е да хванеш Сава Чанков да рине оборска тор и да пие вода от не-може-да-си-представиш-колко-красив водопад в сърцето на Родопите, да пише JavaScript-ове по нощите, или да прави вкусна биоградинка в двора на ЦДГ №93 „Славейче", плътно обграден от ентусиазирани до козирката хлапета.

Напълно вероятно е и въобще да не го хванеш, защото кръстосва затънтени селца в търсене на герои за Тезгях (книжката на Горичка с „истории за хора, места и занаяти"), или гази в най-дълбокия сняг до ферма Елата в Плана, за да провери как неговият приятел Росен гледа трийсетте си каракачански коня в зимни условия. (Следва една фантастична одисея, от която бихме могли да извадим поне пет дълбочинни интервюта, посветени само на тази легендарна порода, но за щастие Сава написа статия по въпроса, към която веднага те препращаме.)

Сава Чанков е неспокоен като вятъра и два пъти по-неудържим. Все трябва да духне нанякъде, иначе му става чоглаво. Миналата година например се завъртя в долината на река Арда и заедно с екипа на народно читалище „Бъдеще сега" и тумба доброволци от цяла Европа, спретна образователна пермакултурна градина за чудо и приказ в село Гудевица. Неговата работа там приключва след броени дни, но „Училище сред природата" тепърва набира инерция.

Как е животът в Гудевица?
Ооо, такива истории има там, бях като в приказка от средновековието. Идват примерно бабите и казват: „Сега, деца, имаме голяма молба към вас. Ако видите да се задават градоносни облаци, бийте камбаната..." И аз си мисля, нали, за да ги предупредим, обаче те продължиха „...защото камбаната ще разпръсне облаците!" (избухва в смях) И ти, като си градски човек, малко ти се струва средата на V век това, нали?

Там някъде.
Обаче един ден, както си попълвам отчетите по проекта, усетих как рязко притъмня. Преди това духаше ветрец, врати се джаскаха от течението, обаче изведнъж стана мъртвешки тихо, като в гробище. В този момент аз, като млад селски стопанин, притеснен за реколтата, изскочих навън и, вярващ-невярващ, почнах да бия камбаната като за пожар. Така ми бяха казали - през цялото време удряш. Блъскам аз камбаната, капва ми една много едра капка, после втора, а аз бия, бия, бия и... облаците постояха, постояха и се разпръснаха. И вечерта, като слизах надолу през махалата, бабите ми викат, ама така, все едно се подразбира от само себе си: „Видя ли? Би камбаната и нямаше градушка."

Какво друго научи от бабите?
Те ни дадоха семена, ноу хау кое кога се сади. Разрешиха ни и да извадим от един стар овчарник всичката гнила оборска тор. Мястото беше цялото обрасло, обаче аз, само като видях как е потънало в коприва, и си казах: „Охоо, копривата не расте на бедна почва." Един тон тор изкопаха доброволците, 40 чувала. И доста добре се получи градината. Ние всъщност направихме три - една билкова и две зеленчукови, които плавно се преливат, и по средата засадихме огромен малинаж. Да чукам на дърво, напролет да покара. Това за мен беше първи тест - да направя нещо голямо извън града. Идеята беше да създадем примерно стопанство, което освен да е учебно за детските лагери, да изкарва и продукция, да храни хората в читалището.

В предварителния разговор спомена, че ти се иска и да преподаваш...
Имам вътрешно някаква такава натегната пружина. Даже наскоро пак гледах програмата на Заедно в час и много ме привлича. Не знам дали сте чели задочните репортажи на Георги Марков, ама там неговият колега от техникума по керамика му каза: „На другите народи историята е писана от царе и папи. Нашата история е писана от учители."

Учител по какво би бил?
И аз това се чудих. Трябва да им предложа да въведат предмет всичкология. Сериозно, според мен това е един от основните недостатъци на съвременното образование - че изкуствено се разделят предметите. Аз, да речем, мога да преподавам математика и информатика, обаче няма да искам само на това да ги уча децата. Затова ми харесва сугестопедичният подход, където се комбинират предметите. Ще дам пример: без да познаваш географията на България, никога няма да разбереш историята й. Защо хан Аспарух се е нахакал точно в ония блата, защо Стара планина е била толкова ключова и защо византийците толкова ги е било страх да минат тия проходи. Другото, което не ми харесва, е, че винаги си зарязваме всичко старо и хубаво, за да го заменим с евтини китайски боклуци, образно говоря. А всъщност няма конфликт между ново и старо.

В какъв смисъл?
Трябва само да ги видиш тези занаятчии (вади от чантата Тезгях - б. а.), които правят нещо суперготино и го правят за кеф. Да, вадят си хляба така, но основната им мотивация е, че нещо отвътре ги тика. Както ни каза един ковач в Крън, „Меракът е по-лош от дрисъка - цял живот не ти минава." Аз, ако съм учител по история в Смолян, задължително ще имам по един час с ей такива хора. То е като музей на живо. На децата не е нужно да им четеш лекции за морал. Той се предава с пример.

А какъв преподавателски опит имаш до момента?
Ами, докато правихме градинките. В тях преподавахме и математика на децата. Имаше бор с шишарки, които падаха, и те почнаха се замерват. Аз им казах: „Я, чакайте малко..." Начертахме с тебешир лабиринт, като в края на коридорчетата имаше кръгчета със задачи, примерно 5+3. И децата трябваше да сложат точно толкова шишарки, колкото е решението, като ги носят една по една. Умираха от кеф. Не може да ги държиш затворени по цял ден в редички и после: „Децата не са дисциплинирани!" Кое нормално дете, което има толкова енергия и иска да търчи, можеш да го накараш да седи на чин? Това е просто част от цялата дресура. Все пак съвременната учебна система е възникнала с цел да произвежда работници, които да натягат болтчета и гайки. Хора, на които да им се вкарват някакви доктрини и да не се развиват техните таланти на макс. Защото един талантлив работник няма да стои по цял ден да натяга гайки.

Да обобщим, значи, каква реформа в образованието предлагаш?
Според мен е суперважно в училище да се възпитава критичното мислене и целият процес да е интересен и забавен. Както е казал Айнщайн, въображението е по-важно от знанието. Имаш ли въображение, ще измислиш изход и от най-гадната ситуация. Ако работим целенасочено с децата, ако разчупим тази скованост и, най-вече, ако има общуване между поколенията, светът сам ще се промени. Не е нужно ти да го променяш. Нужно е просто да го побутнеш в правилната посока.

Как искаш да остарееш?
Ей като тия хора тука (пак размахва Тезгях - б. а.). Като Салих Паша (майстора от Бориково, който прави бито сирене - б. а.). Абе, не точно като него, защото жена му е починала и той се справя сам... Ама се съмнявам да остарея така. Тия хора ми изглеждат като изляти от друга сплав, бе! Салих Паша окоси за един час цяла поляна, което не знам дали можете да си представите какво е, но аз пробвах и ... жалки резултати. Само носех и товарех. И накрая, точно метна найлона на каруцата и заваля. Как само си го беше разчел! (замисля се) Искам също да съм като баба ми. На нея може да й се случват най-ужасните неща на света, обаче тя ги приема тотално с усмивка и никога не се оплаква. Когато е най-зле, ако я питаш как е, баба ще ти каже „средно арно", което значи средно добре. Честно. (пак се замисля) Има и друго нещо, което не съм го написал в Тезгях.

Да?
Когато се говори за глобално затопляне и промяна на климата, на село никой няма да ти каже: „А, това са измишльотини." Всички си спомнят как едно време имало повече дъждове, зимите били студени и снежни, а сега са топли и не вали сняг. И Салих Паша каза: „Ами, ние го прецакахме." Или, бяхме в едно суперзатънтено място в източните Родопи и хората ни разправяха: „Ние като бяхме на вашата възраст, тука, дето сега сме седнали, не можеше да се седи, защото беше реката." „Добре, това защо се е променило?", питам. И те така ме изгледаха, все едно съм някакъв идиот: „Е?! Ти не знаеш ли за промяната на климата?" (бурен смях) Обаче в града ще ти разправят как слънцето влияе и не знам си какво. На село то се променя пред очите им.

В какви отношения си с града?
Аз си знам, че София много ми харесва, обаче това лято на Гудевица абсолютно разбрах, че го обичам този град - точно конкретно София. Невероятен град. С толкова паркове, с толкова зеленина, с планина, на която може да отидеш ей така, като ти писне на шапката... Знаете ли колко пъти ми се е случвало тази зима с един приятел да станем в шест, в осем и половина сме на Черни връх и в 11:00 сме си по работите. Това къде другаде може да го направиш?

За Витоша ясно, за улиците и тротоарите беше въпросът...
И тях ги обичам, що? Какво им е? Супер са. Даже, забелязвате ли напоследък как пред блокчетата хората започват да си оправят градинките, появяват се пейчици, цветенца. Миналата година, като бях повечето време на Гудевица, тези промени ги виждах много отчетливо. Или алеята край Канала - как бяха насадили теменужки. Абе, случват се позитивни промени. Ако всички мислят просто как да направят кочинката си по-хубава, то ще стане. Единственото, което не ми харесва - и това го осъзнаваш, когато отидеш на Запад и видиш колко много хора с колички се търкалят по улиците - е, че градската среда е супернедостъпна. Аз живея с баба ми и виждам колко препятствия има тя. И веднага ще ви кажа защо според мен е така.

Не сме се и съмнявали...
Защото тия самовлюбени типчета, архитектите, гледат да направят нещо суперкрасиво и да му сложат тука едни стълбички, нали. Градската среда се създава основно за млади и активни хора, които нямат затруднения. Знаете ли какъв проект бих искал да направя? Искам във ВИАС да се купят 20 инвалидни колички и всяка седмица студентите да се качват в тях, да им се връзват краката и да получават задание - да отидат до друго място в града. Да видим после какви градове ще проектират.

Май никога не мрънкаш просто така, без да имаш готова стратегия?
А, приятелите определено ще кажат, че мрънкам. Ама гледам да го сведа до минимум. Въпросът е, каквото и да правиш, да не си загубиш радостта. Нали знаете евреите, като са се скитали в пустинята и са питали Господ чрез Мойсей: „Защо ни прати в Египет, пък сега ни измъчваш в тази пустиня?" И Господ им казал: „Защото, когато ви казах да ми служите с радост, вие не ми служихте с радост." Мисля, че с човека, който е написал това, сме една кръвна група.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев