Силвия Петкова

Наистина малко и наистина ценни са хората като Силвето Петкова. Слънчевата й харизма заразява мигновено и отлично респондира на парковата пролетна идилия, а непринуденото й поведение прави всички нейни приятели. Тя държи да остане такава, въпреки набъбващата като гъба след дъжд популярност и не смята да променя нито стила, нито отношението си към околния свят. "Е, може би смъкнатите ми панталони не са най-добрият имидж за това, което правя, но честно казано не мисля да го променям. Хората ме спират и малко ме е срам, защото ми е странно, но винаги се усмихвам широко и съм отворена към тях."

Чака ни пред театър София, където в момента репетира Ана Каренина с режисьор Николай Поляков - любопитна трактовка на трагедията на Толстой, пречупена през нестандартна, хумористична призма. На голям екран последно я гледахме в холандско-шведско-българската копродукция Райската стая, в която влезе в кожата на отвлечена и принудена да проституира българка в Амстердам. Тя е и най-новото попълнение в Под прикритие -  криминалната психоложка Яна Танева, която живее, за да се бори с престъпния свят. Заговаряме се именно за нея. "Наистина съм ужасно щастлива, че спечелих кастинга за ролята. Първо, никога досега не съм играла подобно нещо и това ме вдъхновява да търся и откривам у себе си неподозирани черти.  И второ, тя е ужасно различна от мен и ми коства наистина много да потисна лъчезарния човек, който съм и да изкарам наяве една толкова сериозна, интелигентна и непроницаема жена." Питаме я как успява да лавира с толкова различни роли и формати на актьорството. "Най-основното качество на актьора е неговата рефлективност - да умее с едно щракване на пръстите да превключва. И най-важното - да не поема неприятните емоции, през които персонажите му трябва да преминат. Така работя - свързвам всичко с емоционалната си памет и изравям някъде от дълбините това, което трябва да изиграя като усещания. Ползвам личния си емоционален багаж и опит, за да повярвам, че това, което играя в момента е истината". Колкото до предстоящото лято, Силвето ще го прекара или на снимачната площадка или на морето, което обожава. А сега, але хоп!

Събуждам се с широка, заспала, неразбираща усмивка.
Не мърдам от вкъщи без слушалки и безконтактна музикална колонка.
Никога не закъснявам за нищо.

Умирам от срам, когато не мога да си спомня нечие име.
Все си повтарям, че животът е прекрасен.

Идеалната вечер е всяка вечер, особено лунната.
Обикновено съм в джаза.
Никога не танцувам на казачок, защото не мога.

Падам си по един мъж.
Беше велико, когато се родих.

Влизам в огъня заради Сирни заговезни.
Дойде ми до гуша от студеното време.

Не казвам на никого, че обещавам каквото и да е.
Под леглото ми има феи.

Майка ми често ми казва колко много ме обича.
Искам да остарея като най-яката баба със смъкнати панталони.

Правя се на луда, когато се сетя, че съм забравила нещо.
Скачам на бой, когато има несправедливост.
Убивам за пътя, пясъка, морето.

Не си позволявам да съдя хората.
Заспивам на Дева Премал.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Спотлайт.
Най-големият актьор за мен е Антъни Хопкинс.
Харесвам режисьори като Дейвид Финчър.
Много се смях на Смърт на погребение (Death at a Funeral).
Планирам да видя Младост на Паоло Сорентино.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам много разнородна музика, според настроението.
Никога няма да ми омръзне Beth Hart.
Любими са ми Deekline, L'entourloop, Karen Souza, Hans Zimmer.
Най-добрите концерти, на които бях, са тези на Gregory Porter, Thievery Corporation, Lura.
В София искам да дойде Beth Hart.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Мистър Бог, тук е Ана.
Сега чета Монахът, който продаде своето ферари.
Много ми говорят за Шантарам.
Най-добре пише Ричард Бах.

ТЕАТЪРЪТ
Пиесата, която най-много ме впечатли, е Нощта на игуаната от Тенеси Уилямс.
Обичам текстовете за театър на Ибсен, Бергман, Уди Алън и много други.
Последно гледах За теб от Яна Борисова, с режисьор Петър Кауков.

ИЗЛОЖБИТЕ
Всички изложби са ми интересни, обожавам хората, които изкарват душата си на яве.
Последната изложба, на която бях е на Аменун Генева.
Любимият ми художник е Луи Жовер.

Текст Мартина Панайотова / Фотография Славея Йорданова