Симон Варсано

Да чуеш от някого, че изпитва изключително хубави чувства към Пирогов, няма как да не те шокира поне леко. Но при Симон Варсано те си имат съвсем разумно обяснение - именно там той започва своя професионален път като фотограф и, освен безброй чисто документални снимки, създава и куп приятелства. Нищо че първият му ден там е белязан с припадък и шамари за свестяване.

Остава в Пирогов 25 години, но през това време има свободата да работи и на много други места. Започва да снима за театъра веднага след като завършва. Влиза в киното като фотограф на големи български и чуждестранни продукции в Бояна. Работи и в Хелзинския комитет няколко години, през които вижда гледки далеч по-кошмарни от тези в болницата. И те си остават там, в главата му, защото му е невъзможно да остане безучастен. Но не отнемат ведрината и усмивката му. „Дядо ми беше такъв - свиркаше си при най-тежки положения." Не го сломява и небезизвестната случка близо до Полиграфическия комбинат, свързана с надписите „Тодор Берия Живков", които прави на няколко сгради в София в продължение на три месеца, и която води до изстрели, раняване и обвинение в хулигански прояви в Борисовата градина. „Разбира се, че ме беше страх. Много ме беше страх, но го правех."

Неговият позитивизъм му помага и да приеме спокойно загубата на голяма част от негативите при едно пренасяне. Но за наше, а и негово щастие, наскоро му се обаждат от Пирогов да отиде да си вземе нещата от някакъв забравен шкаф. Точно оттам изскачат лентите, родили изложбата, която вече е наредена в Гьоте институт. Тя показва вълнуващи черно-бели портрети, снимани в продължение на около 25 години, на хора като Рангел Вълчанов, Коко Азарян, Иван Радоев, Радой Ралин, Ицко Финци, Чочо Попйорданов. „Това са личности, които по някакъв начин са ме вълнували и са ме обогатявали. Карат те да се чувстваш горд, че си бил посят на това парче земя."

Как се зароди интересът към фотографията?
От много малък съм воайор. В квартала, в който живеех като дете, повечето къщи бяха с приземни етажи с прозорци наполовина над улицата. Непрекъснато надничах. Беше ми любопитно какво се случва там. Много от гледките си ги спомням все още. Имаше един арменец - много мускулест, когото ние децата страшно харесвахме. За нас беше като Аполон. Минавайки покрай неговата къща, винаги поглеждах. Виждал съм какво ли не - целувки, караници, семейни случки... и сега са ми пред очите.

Коя е най-паметната среща, случила се заради камерата?
Аз съм от фотографите, които не обичат да се натрапват - стоя настрана, наблюдавам. Голямо щастие за фотографа е да бъде допуснат. Аз съм допуснат от повечето актьори - в един момент те спират да ме забелязват и аз снимам това, което ми харесва. Така се улавят наистина интимни моменти. Готов съм със снимките за още една изложба.

Кое е най-приятното в занаята?
Когато покажа снимката на някого и видя как я възприема - промяната в очите, в поведението. Винаги наблюдавам, когато имам възможност. Дори се абстрахирам от думите.
На какво учи работата?
Ако трябва да съм честен, най-много съм научил от спорта - дълги години бях плувец.  Дисциплината, дългият работен ден, да спиш няколко часа и да станеш, за да работиш отново.
А бихте ли си я сменили?
Не, искам винаги да съм фотограф. Но не се страхувам да работя каквото и да е. Въпреки че нищо друго не умея така добре. И все пак... с удоволствие бих работил като градинар.

Какво ви се снима?
Голяма мечта ми е да чиракувам при фотографите на American Ballet. Много са добри и ми харесва как работят. Има неща, които знам как са направили, и други, които не знам. И искам да съм до тях, да се науча. Непрекъснато да се уча.
От кого сте се учили тогава, в началото?
Картие-Бресон. Любим фотограф. От неговите снимки съм придобил желанието моите да имат тази интелигентност и свобода. Той вижда всичко едновременно - и осветление, и композиция, и успява да направи човека в кадър изключително искрен и емоционален.

Черно-бяло или цветно?
Обичам черно-бялата фотография, но понякога виждам, че цветът има изключителна роля - като композиция, като динамика - и допринася снимката да е по-красива и по-интересна. Безсмислено е в такъв момент да показваш снимката черно-бяла. Не съм от тези, които се ограничават. Отворен съм във всички посоки. Гледам и наблюдавам... И много не обичам да говоря за фотография. Технически снимам по начина, по който снимах с лентовия фотоапарат - на ръчен режим. Дори не познавам добре възможностите на апарата си.

Не ползвате ли инструменти за обработка?
Според мен са нечестни. Прелестта на фотографията е в това, че улавяш някакъв миг - една снимка може да покаже ужаса на цяла война, а може и да те направи щастлив, улавяйки малка част от секундата. В следващия момент този миг си отива. И в цялата тази прелест и красота, която обичам, изведнъж се появяват някакви инструменти, с които мажеш, цапаш, променяш. Безсмислено е. Моите снимки изглеждат така, както на дисплея на апарата.

А що се отнася до човешкото лице - то се обогатява с годините и е безсмислено да го променяш. Ето, една личност като Робърт де Ниро - няма нищо изкуствено по него. И в момента, в който се усмихне, мисля, че няма момиче от 16 до 60 години, което да може да му устои. Забождат се две трапчинки, очите му светват и виждаш, че този поглед е за теб.

Как минава един ваш ден?
Почти всеки ден работя. Не гледам телевизия. Слушам доста музика. Почти всякаква. Доста джаз. Движа се с колело. Цял живот само това съм искал да карам. Дано успея с това да стигна и до Орландовци. (смях)
Имате ли си любими места в София?
Обичам тази част на София, която е построена не сега, а между двете войни. Около Докторската градина, около Военна академия. Атмосферата на „Иван Асен" ми е любима. Обичам и парковете. За съжаление този, който най харесвам - Западен парк - е доста занемарен. Няколко пъти съм снимал в него и съм го обикалял доста. Сега е тръгнало такова строителство наоколо... Както са започнали, сигурно всичко ще вземат. Безобразници.

Кое ви ядосва?
Хората, които живеят с идеята, че всички са им длъжни, а те нищо не трябва да дават или да оставят след себе си. Някаква бясна алчна личност се е появил от нашия сънародник, който, не знам защо, изведнъж реши, че трябва да живее в огромни бастилии, които стоят празни, да кара коли като зилове и в името на това да краде и да прави други хора нещастни. Да не говорим за унищожаването на природни места, които се застроиха по абсолютно дебилски начин. Това, което се случва в България, е абсурдно. Ясно е за всеки мислещ човек. Абсурдно е да мислиш само за себе си и за собствения си търбух, а не за родината си и за хората, които са ти сънародници. Но лошото е, че са като танкове. Унищожават всичко безкомпромисно.
Оптимист ли сте?
Да, колкото и странно да звучи. Аз съм човек, който смята, че след като сме на тази земя, трябва да се радваме на живота. Така или иначе сме за малко. И все се надявам да разберем, че от нас зависи как ще излезем от затворения кръг, в който сме попаднали.

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев