Соня Тодорова

Соня Тодорова завършва геодезия в София, а след пет години във Виена получава и докторска степен по специалността. Работи като преводач, докато гледа двете си деца и току що издаде първата си книга Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други. Решава да покаже как се зараждат късите разкази и случките, които провокират писателите и се така се втурва в историите, събирани от градските разходки, че книгата й става факт много бързо. Не и без помощта на издателство Colibri. Казва, че усещането да си видиш дебютната книга по книжарниците и много готино и вече мисли за втора.

Мислех си да стана малко по-късно тази сутрин, но отново не ми се отвори парашутът.
И станах в 8:20.

Вкъщи ме смятат за истерик сигурно. Да смятат каквото си искат, но без мен са за никъде.
Сред приятели минавам за невинна жертва на логореята.

По душа съм мързеливец.
Никога не работя без да съм осигурила съответните здравословни и безопасни условия на труд, предвидени от ЗЗБУТ (Закон за здравословните и безопасни условия на труд).

София е като „една застаряваща и обедняла дама от хайлайфа, която има интересен и противоречив живот". Това е от книгата. Обаче не съм сигурна дали се слагат кавички, когато човек се цитира сам.
Лицата на града са два милиона. Поне. И всяко едно от тях си живее в свой си разказ.
Събирам историите му в крачка. Обичам да ходя по улиците и изминавам огромни разстояния пеш. Маршрутът от детската градина (някъде отвъд Захарна фабрика) до вкъщи (при МВР) е ежедневен извор на най-различни сюжети. И не само той - историите са навсякъде из София, стига човек да свикне да им обръща внимание.

Идеите идват нощем, когато всички вече спят.
Перфектната карта на София е тази.

Проблемът ми е, че като реша да се оплаквам, всъщност винаги се оказва, че май нямам проблем. Тоест, всичко, което ми се струва проблем, рано или късно се оказва решимо чрез някаква поредица от съгласувани действия.
Блокирам, когато ме попитат какъв ми е проблемът.

Грешките не са страшни, поне повечето от тях. Страшното идва, когато решим за нищо на света да не си ги признаваме.
Компромисите са задължителни, в съответните разумни граници. Светът е изграден върху огромно, сложно и много крехко скеле от компромиси. И колкото повече хора осъзнаят това, толкова по-лесно бихме си живели заедно.

Работата е като бумеранг, ама наистина. Колкото по-дълго подритваш някаква работа пред себе си и се правиш, че не я забелязваш, толкова по-яростно се нахвърля тя отгоре ти на следващия ден.
От моята научих, че на чешките граждани не трябва да се вярва. Дълга, омерзителна и напълно невероятна история, друг път ще ви я разправям.

Скачам в дълбокото непрекъснато. На плитко ми е скучно и се задъхвам.
Най-обичам да си взема едно кафе, да седна на някое сравнително оживено място и да разглеждам. Хора, животни, случки, смешки, драми... Седиш си, гледаш хората и си измисляш техните истории. По-готино е от телевизор. Ако някой път си вървиш из София и изведнъж се почувстваш наблюдаван от непознат - аз съм.
Забелязала съм, че популацията на гларуси в София се увеличава неудържимо. Голяма глутница гларуси живее на покрива на МВР, непрекъснато въртят кръгчета над градинката при Седмочисленици и даже преди няколко нощи ме събудиха с крясъците си. Много гларуси има и около Централна гара.

Никога не знам къде са изток, запад, север и юг. Цял живот ползвам понятията „горе ляво" или „долу дясно" и никой не може да разбере каква точно посока имам предвид. А съм дипломиран геодезист.
Току-що разбрах, че има един цял народ на един цял континент, който е съвършено невероятен, пълно безумие. Историята е страхотна и тепърва ще търся повече информация за това, но ако на някого му е интересно да разбере нещо за удивителния светоглед на австралийските аборигени, може да хвърли един поглед например тук.

Ще ми се аз да съм измислила нещо, което много си струва да се измисли, но още не знам точно какво е. Летящо килимче например - така с един удар бихме се отървали и от автомобилите и от паркингите ИМ. А може би хапче за радост. Или пък универсален метод за борба с неправдата.
Или поне да бях казала: „jdi po prdele!" овреме. Това във връзка с историята с чешките граждани, друг път ще ви я разправям.

Текст Ивайло Александров/ Фотография Славея Йорданова