Станислава Коцева

"Никога не ми е било мечта да фрийланствам, защото, когато работиш сам със себе си, няма от кого да се учиш", твърди Станислава Коцева, докато си говорим в студиото на 180 минути София в един горещ следобед. А тя е такава - обича да се среща с хора и да работи с тях, защото, както сама казва, "не знаеш зад кой ъгъл ще се сблъскаш с човек, който ще ти бъде много ценен в живота". След само един сезон в театъра в Ловеч решава, че мудността и бездействието в професията, когато няма постановки, просто не са за нея. Но са добър урок за това как иска да се случват нещата около нея - сега, веднага, с хъс и много динамика. От театъра Станислава се хвърля във фестивала за студентско кино Ранно пиле. "Когато започнах като доброволец, фестивалът беше три дни, съдържаше трийсет филма от пет държави в залите на НАТФИЗ. През петата година вече бях основен човек във фестивала и го оставих с 1900 заявени филма, 120 от тях в конкурсна програма, в две кинозали извън сградата на НАТФИЗ, уъркшопи, допълнителни прожекции, международно жури, 70 гости от чужбина." Така работи Станислава и затова сме й големи фенове. И сме сигурни, че тепърва ще се срещаме отново с нея.

Мислех си да стана актриса, балерина, принцеса и всички възможни mainstream girly неща. Само принцеса още не съм била, но всичко е въпрос на време.
И станах човек. Май успях. Надявам се.

Заобиколена съм от хора, които обичам и от които мога да се уча. Няма никаква друга причина някой да е на по-малко от два метра от мен.
Не търпя мързеливи и глупави хора, няма да ги приема до себе си и не ме е срам да им го кажа. Не понасям хора, които просто чакат да свърши работният им ден. Ако искаш нещо от този живот, трябва да дадеш поне толкова, колкото искаш.
Добрият екип е важен, защото иначе няма смисъл от екип. Стига, наистина ли може да съществува такова изречение. Има ли причина, поради която добрият екип не е важен? Добрият екип е на 90% свършена работа, а лошият - 100% провал.

Вкъщи ме смятат за дух, може би. Чували са за мен, но не са сигурни дали са ме виждали.
Сред приятели минавам, за да споделим света си.
По душа съм свободна, непримирима, дишаща, обичаща.

Никога не работя без смисъл, кафе и цигари.
Проблемът ми е, че искам много. От себе си, от хората, с които работя, от приятелите си, от обичането, от света.

Идеите идват когато не им пречим.
Блокирам, когато трябва да правя нещо насила. Липсата не жалание убива вдъхновението.

Грешките не са оправдание, а мотивация.
Компромисите са немислими! Компромисите са примирение, казано по по-лъскав начин.

Работата е като хапче за самочувствие.
От моята научих, че никога не трябва да ти стига. Ако се събудиш и не знаеш какво да правиш, имаш сериозен проблем.

Търсенето в професионален план не означава, че работата ми престава да ми бъде интересна - то е израз на тоталната недостатъчност само на едно отделно нещо. Когато сменям попрището си, означава, че съм постигнала максимума и се хвърлям в следващо поле, където искам да се развивам.
Съревновавам се със себе си. О Боже, сигурно никой не го е казвал досега, но всичко друго би било ужасно грешно.

Скачам в дълбокото, когато искам. Когато си поема дълбоко дъх и съм сигурна, че има риск да не изплувам. Иначе няма абсолютно никакъв смисъл.
Успехът е причина за поставяне на по-високи цели. Никога край.

Най-обичам да обичам.
Забелязала съм, че неделята е безсмислен ден за хората, които нямат с кого да я споделят.

Никога не знам какво да облека, защото никога не знам какво ще ми се случи и никога не знам къде ще се озова, и никога не знам кого ще срещна.
Току-що разбрах, че съм се увлякла с интервюто и закъснявам ужасно.

Ще ми се аз да съм измислила парка Дисниленд, шоколада в дъното на фунийките за сладолед, фойерверките и течния азот. Просто защото искам да го мога.
Или поне да бях казала: "Да пием за животинските удоволствия, за бягството от действителността, за дъжда върху покрива и инстантното кафе, за осигуровките на безработните и картите за библиотеката, за абсента и добросърдечните хазяи, за музиката и топлите тела, и контрацептивите... и за "добрият живот", каквото и да е той и където и да се намира." Но не бях аз, беше Хънтър С.

Текст Ивайло Александров/ Фотография Славея Йорданова