Стоян Ставру

Стоян Ставру се е захванал с тежкото биоправо, в което се разглеждат един кош проблематични теми: абортите, сурогатното майчинство, донорството на органи и клетки, погребването на ембрионите, клонирането, евтаназията. Развитието на биотехнологиите предполага наличието на специалисти в областта на биоетиката и биоправото, но у нас те са твърде малко било заради другите актуални за нашата черга проблеми, било заради липсата на гласност по тези теми.

„Обикновено става въпрос за интимни проблеми, които хората предпочитат да запазят за себе си и се опитват да решат сами. А в случаите, когато ги споделят публично, те често стават жертва на опасността личният им проблем да се превърне в изтъркан журналистичен шлагер, целящ еднодневна сензация, кредитираща единствено публикувалата я медия." Д-р Ставру е прав и за друго: пропуските по важните теми у нас започват още с прескачането на обществения дебат.

Да не говорим за инерцията да се спускат правила и разпоредби ей така, защото на симпатягите от Парламента днес им е ден и са решили да поработят малко. Не е никак сериозно, разбира се, но добре, че има достатъчно отговорни хора, които инициират редица полезни за обществото обсъждания, за да не сме съвсем като в небрано лозе по важните въпроси.

Срещнахме се със Стоян Ставру, за да поговорим за евтаназията. Той беше един от организаторите на наскоро състоялия се в Червената къща дебат по този въпрос, който повечето хора избягват да повдигат. Но единственият начин да се вземат важни решения е да се разгледа проблемът от всички страни, за да успеем накрая да присвием очи и да видим това, което пропускаме.

Д-р Ставру предпочете да не заявява своята позиция по темата, защото в крайна сметка работата му е да види нещата през юридическата призма. Още докато обсъждахме нашия разговор по телефона, ни каза, че никой не е експерт по въпросите на живота и смъртта, но всеки трябва да има възможност да направи информиран избор дали е за, или против разрешаването на евтаназията.

Подкрепяме д-р Ставру, но ще си позволим да добавим, че всеки трябва да има право да живее, както му се иска, и да избере да си отиде с достойнство, когато усети, че пътят е към края си.

Какво не знаят хората за евтаназията?
Обикновено се учудват, когато разберат, че според българското законодателство асистирането на чужда смърт (самоубийство) е тежко престъпление. За подобно съучастие се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години, а когато става въпрос за непълнолетно лице или такова, за което виновният знае, че е неспособно да ръководи постъпките си или че не разбира свойството или значението на извършеното (състояние, в което често се намират терминално болните), наказанието е лишаване от свобода от 3 до 10 години.

Важните неща за евтаназията не се знаят, защото се премълчават заради наложеното вето върху разговорите по тази тема. Хората, които обсъждат евтаназията и евентуалното й легализиране, често биват посочвани с пръст като еретици, а тези, които искат евтаназия за себе си, са заклеймявани и маргинализирани в обществото.

Къде се практикува тя свободно и как е уреден този въпрос?
Допусната е за първи път в Нидерландия, където повече от двайсет години преди официалното й легализиране (през 2002-ра) е съществувала обществена конвенция да не се преследват наказателно лекари, които са подпомогнали смъртта на неизлечимо болни пациенти. Там законът е прецизирал условията, при които може да се разреши евтаназия, като във всички фази от процедурата човекът получава максимален обем палиативни грижи. (Това са грижи, които облекчават заболяването, но не го лекуват - бел. авт.)

Освен в Холандия евтаназията е разрешена и в Белгия (от 2002-ра) и в Люксембург (от 2009-а). Подпомогнато самоубийство може да се извърши легално според законите на Швейцария и в щатите Орегон, Монтана и Вашингтон. Интересна съдебна практика съществува и в Япония, известна с традиционното мислене на самоубийството като акт на достойна смърт. Там няма ясна законодателна рамка, но предпоставките за допустимост на евтаназията са изведени от Върховния съд.

Защо според вас законопроектът за евтаназията не получи одобрение?
Първата причина е, че нямаше сериозен обществен дебат. Обществото не беше и все още не е готово за парламентарно обсъждане на евтаназията, тъй като темата е едно от зорко охраняваните табута в нашето общество.

Има и друга причина, поради която, законопроектът беше посрещнат „на нож" от Парламента, и това бяха радикалните изменения, които той предвиждаше. От тежко престъпление против личността евтаназията трябваше да стане законосъобразна медицинска интервенция, включително осъществявана по отношение на малолетно дете въз основа на дадено от родителите му съгласие (т. нар. детска евтаназия). Последната възможност разкриваше белезите на принудителна евтаназия, при която съгласието не е дадено от лицето, за чийто живот/смърт се взема решението, а за негова сметка от други лица.

Сериозни възражения пораждаше и принципът за анонимност на лекаря, извършващ акта на евтаназия. Като своеобразен откуп за предоставената помощ, законопроектът предвиждаше и безусловна възможност за вземане на органите за трансплантация от евтаназирания независимо от приживе изразената от него воля за това.

Отношението на даден народ към евтаназията свързано ли е по някакъв начин с психологията му?
Всички биоетични въпроси, чрез които осмисляме биологичните факти в живота на човека - раждане, болест и смърт - са тясно свързани с психологията и националните особености на обществото, в което те следва да намерят своето разрешение. Винаги съм казвал, че биоетичният дебат е национален дебат. Всяка държава и всяко общество има своя дебат по въпросите на биоетиката и биоправото. Поради това чуждият опит (а той съвсем не е малък) би могъл да представлява важен източник на полезна информация, но не може да бъде механично пренасян в България.

За да стигнем до нашия отговор, първо се нуждаем от сериозен обществен разговор, в който с необходимата дълбочина да разгледаме философските, етичните, религиозните, психологическите и юридическите проблеми, свързани с евтаназията. Възможно е да стигнем до същия извод - за инкриминиране на евтаназията - но това вече ще бъде осмислена обществена реакция на проблема. Само така ще се разкрие нашата национална психология, ценностна система и съвкупност от убеждения, въз основа на които да се формира устойчива и открита позиция по въпроса за допустимостта или забраната на евтаназията.

Какви са разбиранията за евтаназията у нас?
Това е тема, по която хората предпочитат да не говорят. Статуквото като че ли удовлетворява по-голямата част от обществото и поради това то се поддържа, въпреки желанието на малък брой хора, които настояват настоящата забрана на евтаназията да бъде подложена на дискусия. От друга страна, повечето хора допускат евтаназията в някои изключителни случаи - терминално болен пациент със силни физически болки и непредотвратимо предстояща смърт, макар и да приемат тезата за свещения характер на човешкия живот и да признават неговата безусловна ценност.

Какви мнения се изказаха по време на дебата в Червената къща?
Впечатли ме фактът, че присъстващите имаха ясно изразеното желание и воля да се запознаят в дълбочина с проблемите, възникващи при евентуалното легализиране на евтаназията. Това е един от най-важните аспекти на въпроса - какво може да се случи и възможно ли е да се предпазим от него, ако допуснем евтаназия? Какво е посланието, което законодателят дава, разрешавайки евтаназията? Не се ли насърчава по този начин безотговорността на обществото и на медицината и не е ли следващата крачка в този процес възприемане на правилото „Няма човек (живот), няма проблем (струващо усилия и пари лечение)"? Може ли да се гарантира, че желанието за евтаназия е действителното желание на лицето, или искането му е продиктувано единствено от особеното психическо състояние, в което то се намира? Има ли въобще безнадежден случай и можем ли да се доверяваме безусловно на една дадена като „фатална" медицинска прогноза? Това са все въпроси, които изискват сериозно обсъждане и задълбочено осмисляне.

Кои са основните за и против?
Легализирането на евтаназията се предлага като предоставяне на свобода на човека, живеещ в едно либерално общество. След като човек не желае да живее повече, но не може сам да сложи край на живота си поради здравословното си състояние, то не би ли трябвало той да може да разчита на другите хора, които да му помогнат в изпълнението на това негово решение. В този смисъл евтаназията се представя като допълнителна възможност за прекъсване на един недостоен живот. В това защитниците на евтаназията откриват основния плюс от нейното легализиране: увеличаване на допуснатата от закона свобода и възможност за размяна на количество срещу качество на живот.

Но освен че тази идея среща сериозна съпротива - с оглед принципната допустимост човекът да се разпорежда с нещо, което не му принадлежи - тя се изправя и пред трудността да докаже, че декларираното желание за смърт е действителната воля на лицето. Защото само тогава можем да говорим за свобода - когато волята е чиста от външни въздействия и вътрешна слабост. Това е и един от основните „минуси" при легализирането на евтаназията: как да разберем, че това е действителната воля на човек и няма ли всъщност да отворим кутията на Пандора?

Необходимо ли е обществото ни да има позиция относно евтаназията?
Категорично да. Всяко общество, особено такова, което счита себе си за гражданско, следва да има позиция по въпросите за властта на човека върху неговия живот и смърт. Това обаче не може да бъде цел сама по себе си. Ясната обществена позиция е по-скоро резултат от наличието на открит и широк дебат по въпроса за евтаназията.

Тук важен е и въпросът относно способността ни да изслушваме чуждото мнение и неговите аргументи, както и да се опитаме да разберем мотивацията зад противната гледна точка. Именно тази култура е гаранция за успешността на подобни обсъждания. Липсата й ги превръща единствено в арена на „гладиаторски" битки между гръмогласните участници в тях. А полза от подобно надвикване имат единствено желаещите да гледат зрелище, както и тези, които им го осигуряват срещу съответното заплащане.

Има ли алтернатива?
Днес все повече погледът на биоетиците и лекарите се насочва към т. нар. палиативна медицина. Тя не лекува заболяването, а симптомите и помага на пациента да приеме предстоящата смърт и да изживее пълноценно оставащата част от живота си. Когато няма възможност да се излекува определено заболяване, пациентът получава грижа не просто като умиращо тяло, но и като жива личност. Именно в това начинание определящо е общуването, приемането и споделянето на болката и притесненията на умиращия, а заклеймяването, изолацията и осъждането могат да бъдат пагубни за желанието на пациента да изживее достойно оставащата част от своя живот.

Вярвам, че развитието на палиативните грижи (в Холандия от 100 души, обмислящи евтаназия, до крайното решение стигат едва 7 именно заради добрите палиативни грижи, бел. авт.) и разпознаването им като алтернатива за задоволяването на нуждите, които при липсата на достатъчно знание стават причина за искане за евтаназия, е бъдещето на дебата за решенията в края на човешкия живот.

На сайта ChallengingTheLaw, който Стоян Ставру поддържа заедно с колеги, може да намериш по-задълбочена информация за евтаназията и за редица теми, засягащи биоетиката и биоправото. Ако ти е интересно да видиш как е протекъл дебатът в Червената къща, би могъл да го направиш тук и тук.

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев