Страцимир Павлов

Превъртаме набързо епизод едно от живота на Страцимир Павлов, в който той се дипломира в родната Варна като кларинетист, паралелно завършва композиция и оркестрово дирижиране, свири на пиано и получава първата си награда от Съюза на българските композитори още като тийнейджър. По всеобщото мнение на преподаватели и родители, когато годината е 1995-а, мястото е България, а човекът е с потенциал като неговия, то следва Страцимир моментално да замине навън.

В следващите дванайсет години в университетското градче Конуей и в столицата на Арканзас - Литъл Рок, му се случват разни неща, които по принцип се случват веднъж в живота. И дори не говорим за сцената, на която свири заедно с Рей Чарлз. Не говорим и за излизането му на концерт пред всички живи американски президенти накуп. А за една магия, за която ще прочетеш надолу.

Ден след като получи голямата награда „Стоян Камбарев", Страцимир Павлов седна тихо с нас на пейката в двора и заедно с дима от цигарите, изпусна кълбета от онази блага енергия на странниците, които срещаш случайно, но помниш завинаги. После отпраши обратно към жената, от която чака първото си дете; към Gospel Chorale и всичките си ученици; към клубовете, в които свири с La Migra и със съвсем новия си проект uBGrade (за забравени български парчета от 60-те и 70-те, които е редно да бъдат изтупани от прахта - б. а.). Отпраши, обаче ние си знаем, че няма начин пътищата ни да не се пресекат пак. Точно както той си знае, че вселената е прекрасно място за живеене.

Как те посрещна Америка?
(смее се) Аз си мислех, че отивам в нещо, което прилича на Ню Йорк, а пристигнах в Библейския пояс (централните южни щати - б. а.). Това са силно религиозни протестантски общества. В градче от 35-40 хиляди души, като Конуей, където ми беше университетът, имаше 50 банки и 60 църкви примерно.
Там ли лепна госпъла?
Икономическата нужда ме принуди да започна работа като пианист на неделните служби. Първо свирех по белите протестантски църкви и бях абсолютен невежа. Дотолкова нищо не разбирах от проповедите, че заспивах. Имам даже една случка, в която се унасям, носът ми започва стремглаво да лети към клавишите и вече си представям как главата ми се изтрясква пред всички тези хора, събрани за служба - Драааан!

Уволниха ли те?
За щастие, на един сантиметър от пълния провал се събудих. Така де, малко по малко се заслушах и някакви послания започнаха да резонират в мен, като философия за живота. По-късно, когато вече завършвах университета, видях обява за работа в една друга църква в Литъл Рок и... останах там седем години.
Каква беше тази църква?
И аз не знаех. Отидох да проверя и ме посрещна една възрастна аристократична афроамериканка. Невероятна жена - Силвия Клей, не съм срещал друга като нея и ми е трудно да опиша благородството и присъствието на духа й. Да не говорим за уменията й като музикант. Тя е моят ментор реално.

А тя защо те хареса?
Според мен, защото беше вид новатор и се опитваше да научи черните да четат ноти. Нали знаете, на белите им се дават листчета, те гледат и пеят по тях. При черните всичко е от сърцето, колкото по-малко мозък, толкова по-добре. Тотално се раздават, все едно последното нещо, което ще направиш в живота си, е днес сутринта да изпееш тази песен. Силвия Клей се опитваше да ги дообогати, да ги научи на нещо повече от това, което те така или иначе правят невероятно.
И как се вписа ти в тази картинка?
Ами, интервюто ми за работа беше няколко дни преди 11 септември. Става 11 септември, цяла Америка изпада в шок и ужас, всички започват да се оглеждат къде са терористите... И една неделя аз се появявам на служба - първият бял музикант изобщо, който влиза в тази афроамериканска общност от двеста хористи, оркестър, огромна църква за четири хиляди души. Те решиха, че Силвия Клей тотално се е побъркала - да води някакъв бял. Смятаха, че съм терорист, който иска да влезе и да взриви църквата. Така че в началото винаги имаше някой закрепен да ме гледа къде ходя - да не оставя някъде някое куфарче с бомбичка.

Как ги спечели?
Първите месец-два бяха ужасно трудни. Те дори не ми разбираха какво говоря, защото техният ebonics много се различава от стандартния американски английски. Тогава една жена - Тауана, която и до ден днешен ми е много близка, ми подаде ръка и каза добре, дай да ти помогна, пък да видим ще стане ли. И, малко по малко, започнахме да се опознаваме. Те ме приеха и ме допуснаха до места, където не знам колко хора от други култури изобщо са били допускани. Страшно много научих от тях - чисто като човек.
Как се раздели с тях?
Когато тръгвах 2008-а - а аз тогава не смятах да оставам в България, исках просто да си взема по-дълга почивка - те ме сложиха в средата на тази огромна църква и направиха кръгове около мен. Всички те, хиляди хора, ме обградиха и се молиха сигурно половин час за мен... Велико усещане.

Кой е най-силният ти спомен от срещата с Рей Чарлз?
Той трябва да е бил 80-годишен вече, две години преди да почине. Видяхме се направо на концерта, защото той преди това си изпраща екипа, ние репетираме, и той просто пристига, свалят го от лимузината, един човек го води под ръка, слага го на пианото, намества му всичко и се маха. И в момента, в който - бам! - светнаха прожекторите, този дребничък, уморен човек се преобрази и започна... не знам какво. Световно явление. През цялото време не спря - свири, пя, разказва истории... Изумителен. Много исках да се запозная с него, но не ми позволиха. А и нямаше как, защото моментално щом приключи концертът, същият човек дойде, прибра го в лимузината и това беше.

А с президентите как се получи?
Беше на откриването на президентската библиотека на Бил Клинтън. Бяха поканили Лорънс Хамилтън - голяма звезда на Бродуей, който ме беше взел да свиря на неговия хор, който пък се оказа любимият хор на Клинтън. И така, в един студ, пристигаме - не знам колко часа по-рано, пропуски, проверки, ФБР, снайпери ни следят от покривите... Освен Клинтън, двамата Буш и Маккарти, бяха и всякакви световни личности - Том Круз, Робин Уилямс, Bono... Излизам аз и ме слагат на електрическо пиано. А през цялото време вали. И както свиря, изведнъж усещам, че лекичко ме удря ток. И аз се стряскам, че ей така ще се изпържа пред всички живи президенти на Америка; викам си, това се предава по целия свят, може и нашите да го гледат в България.

Как те спасиха?
Явно някой е забелязал, че се оглеждам тревожно, защото, както си свиря и хорът си пее, пристига жена офицер с един парцал и ми застава от дясната страна. И започва следното: Аз свиря, слизам надолу, тя бърше. Тръгвам да свиря нагоре, тя заобикаля и бърше от другата страна - всичкото на живо. Беше много сладко.
Сладко!? Друг на твое място щеше ужасно да се спече...
О, спичане колкото си искаш! Но в тази професия се учиш да го преодоляваш. То в един момент, като си свирил пред хората, които смяташ за най-висшия ешалон, след това от кого да се спека? Кой да дойде да ме чуе? Брежнев, Горбачов?
Някой музикант по-скоро?
Да, ама музикантите принципно са добронамерени хора. Говоря за добрите музиканти - те са супершироко скроени и сърцати, така че няма от какво да се притесняваш. Негативните хора не са много добри музиканти.

Щастлив ли си, че си тук сега?
Много! Преди четири-пет години започваш нещо, немалък път си извървял и ето, сега съм тук, печеля награда. Страшно ми е ценна - защото показва, че това, което правя в България, си заслужава и има защо да продължа.
А как става така, че едни млади бели варненци се запалват по госпъл музика и, очевидно, запалват и други?
В госпъла има вяра, има любов, светлина, доброта. Има приятелство и близост, които на хората им липсват. Пред кого може да бъдеш себе си, да си откриеш сърцето изцяло и да не бъдеш съден? Къде го намираш това?

Черна или бяла душа носиш ти?
Не знам. Черните ми казаха, че само лицето ми е бяло, а душата - черна.
В какво вярваш?
Вярвам, че смисълът на живота е в еволюцията, в постоянното развиване, учене, усъвършенстване.
С какво се съревноваваш?
С този, който съм бил вчера.
С коя песен би посрещнал сина си или дъщеря си на този свят?
Мисля, че бих му посвирил Йохан Себастиан Бах. Защото структурира водата в прекрасни кристали.

Защо се изненада толкова на церемонията, когато разбра, че наградата е за теб?
Аз бях страшно изненадан първо колко добри са другите номинирани. Не ги познавах, може би защото го има този феномен, че определени силни личности се преекспонират в публичното пространство и те стават изкуството на България. А тук видях хора на по двайсетина години, които правят страшни неща! И са надъхани, заредени, оригинални, новаторски настроени. Това ме зарадва - че ги има. Евала!
Каза също, че от всички твои проекти, най-малко госпъл хора си очаквал да бъде отличен?
Ами, да, аз дори не съм се старал да бъде харесвано това нещо. Правя го просто защото изпитвам страхотна радост, когато се събираме и си пеем два пъти на седмица. Може би пък точно затова и са ни избрали? Защото когато правиш нещо с комерсиална насоченост и се съобразяваш с таргет групи, с харесвания и очаквания на публиката, това те рамкира и те вкарва в нишата. А госпъла аз наистина го правя от цялото си сърце и душа, без да се съобразявам. Това дава истинска свобода.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев