Светлана Янчева

В Сфумато Светлана има възможността да работи за първи път истински. Там са „огньовете" и „водопадите" й - годините, в които всичко, което има смисъл за нея, е в този театър, с тези хора, в тази група. Наситена, интензивна, смислена работа. Пионерска дори. Абсолютен пожар - всеки ден, 12-часови репетиции, възторзи, отчаяния... Няма как да не остане белязана (и в хубавия, и в лошия смисъл). И така с белега отива в трупата на МГТ Зад канала.

Сфуматовска актриса ли си?
Мога да кажа, че имах брак със Сфумато. Втори няма да имам. Но и не съм се развела. Аз не се чувствам разделена с тях. За мен това е важно. Благодарна съм.

Първите авторитети извън театъра бяха...?
Родителите ми. Те поддържаха моите мечти.

Коя беше първата ти среща с Театъра?
Моята приятелка от първи клас, актрисата Деляна Хаджиянкова, играеше Малкия принц в Бургас в Драматичното студио в тогавашния Дворец на пионерите. Гледах го и край. Взех решение: с това трябва да се занимавам. Срещата с Димитър Еленов в детското студио беше изключително важна за мен. Бях на пет, когато ми направиха прослушване за пиано и цигулка. Казаха, че трябва да свиря на цигулка, аз се разревах... Мислех, че е нещо адски обидно, защото исках на пиано! Свирих малко, но вкъщи нямахме пиано... После се разболях и - край с музиката.

Репетиция или готов спектакъл? Къде се усещаш най себе си?
Имам сериозен проблем, когато репетирам. Ако усещам нещо много дълбоко в сърцето си, тоест каква трябва да бъде дадена сцена, тя ми се получава най-трудно. Жестоко се затварям и се започва едно мъчение за мен и, предполагам, за режисьора, което е ад.

От какво още те е страх?
Страхувам се за близките ми, за тези, които най-много обичам... За майка ми вече не ме е страх, защото тя не е между живите и е в сигурни ръце... За децата. Този ужасен атавистичен страх. Другите неща са фобии.

Смъртта и любовта, ръка за ръка. Бютифул на Алехандро Гонсалес Иняриту?
Любим филм, с любими актьори, любим режисьор. А също така и Тарковски, Ларс фон Триер, Звягинцев и други големи режисьори. Никога няма да спра да ги гледам. Жертвоприношение, Сталкер, Догвил, Порейки вълните... Завръщане. Последният руски филм, който гледах и много ми хареса, е Остров с Пьотр Мамонов. Всичко, което съм гледала и е минало през мен, после по някакъв начин започва да работи за сцената. Когато гледам филм, който ме изважда извън релси, никога не осъзнавам този процес. То просто се случва.

А киното взима ли?
Понякога да. Никога не се харесвам, когато се гледам. Избягвам да го правя.

Огледалото?
Никак не ми харесва отражението ми в него.

Никога не си доволна?
Почти никога.

Влизала си в кожата на земетръсни героини от руски пиеси - Три сестри, Вуйчо Ваньо, Чайка, Верона, Валентинов ден, Самоубиецът. Кога за първи път беше в Русия?
Като студентка. Бяхме в Москва 20 дни с моя клас от ВИТИЗ на 1 май 1986. Играхме Копче за сън. Слава богу, бях достатъчно време там, за да свикна. Първите пет дни в Русия са страшно депресивни. После вече се обръщаш и се влюбваш. Помня как седяхме и ядяхме най-скъпия черен хайвер на шведска маса в хотел Астория. Имахме толкова много пари, че се чудехме какво да ги правим. По магазините нямаше какво да се яде, а ние се хранехме в най-скъпите ресторанти. Помня как обядвахме един дъждовен ден. Тогава дойде един наш колега и каза: „Чернобил"...

Има ли роли, които си искала, но не са стигнали до теб?
Никога не съм искала да изиграя конкретна роля - Медея, лейди Макбет и прочие. Но имаше един случай, когато се молех вътре в себе си. 1989-а, когато се създаде Сфумато и се разбра, че ще поставят Чайка, Иван и Грети ни събраха, за да прочетат разпределението... Казах си: „Маша, Маша, Маша..." Слава богу, така и стана.

Какво е настроението преди представление?
О, идвало ми е да си взема багажа и да избягам. Понякога ми идва в повече тоя страх. Забелязала съм, че напрежението ме изтощава. И това, че се чувстваш като животно, което трябва да излезе на арената и да блъска там три-четири часа... С времето страховете стават по-големи. И по-трудно се справям с тях. Разбира се, не страх от публиката.

Приятелите?
Избрали сме се взаимно и мисля, че не сме сбъркали.

Вярваш ли на интуицията си?
Вярвам й, защото ме е предпазвала. А когато съм я загърбвала, съм грешала. Има дявол, който ми нашепва отвътре: не, това ще направиш, а не онова... И тогава греша.

Какво не можеш да си простиш?
Някои неща все още не мога. А трябва.

Сънищата?
Някои са пророчески. Други са знаци, които с времето се научих да разгадавам. Когато съм затормозена от някоя роля, случвало се е да сънувам какво трябва да направя на сцената. И съм го правила.

Вярваща ли си?
Да.

Текст Патриция Николова / Фотография Васил Танев