Светлана Мирчева

Довечера в Wonder Bar Светлана Мирчева представя символично първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк - Possible Exhibitions. Тя приключи на 10 февруари и включваше макети на самата галерия с проектирани в тях „сценарии", които никога не са се случили, но биха могли, ако фантазията ни пожелае. Символично, защото днес ще видим само подготвителните рисунки за моделите, серия снимки от мястото на събитието, папка с отзиви за шоуто, както и самата Светлана. „Ще ми е много приятно да споделя опита си, без никаква претенция за изложба. Просто ще донеса всичко каквото съм събрала в този бар и предполагам, че има хора, на които ще им бъде интересно какво е било и как се е случило." И ние така предполагаме.

Събуждам се бавно. Душ, кафе, протягане. Пеене под душа. Нормален, спокоен ритъм. Аз така обичам.
Обикновено съм в някакъв унес. Много съм разсеяна.

Умирам от срам, когато има елемент на публична самоизява. Още помня как в I клас, когато бях в хора, излязох пред всичките майки и баби... За малко не провалих цялото представление.
Предполагам, че затова правя нещата, които правя. Премествам центъра на внимание. Пак е самоизява, но не аз съм изложбата (смее се). Едва ли не се скриваш.

На откриването на Possible Exhibitions постоянно ме дърпаха: „Кажи сега, аз си мисля, че тука това така ще се завърти, така ли е наистина?" Ами, както си решите (смее се). Беше ми много готино, че хората си доизмисляха. И на снимките са супер усмихнати. Може и да се дължи на втората им бира, но ако е това, което си мисля, ако работите ми ги предизвикват и карат да се усмихват - друго не ми трябва.

Много се радвам, че ми се случи тази изложба, чисто като опит. Видях, че щом знаеш какво правиш и обърнеш внимание на абсолютно всеки детайл, няма как да не стане! И няма онова (панически) „Оооо, два дена остават!"
На стената имаше леки неравности, които при светнати прожектори хвърляха сянка. Моите неща бяха разположени в залата, не на стената. Обаче директорът на галерията, който е колкото мен всъщност, веднага се обади на майстора и каза: „Искам стената да е изпъната!" И дойде човекът с една машина и я направи чисто бяла и чисто равна тази стена. Разбирате ли за какво ви говоря?

Идеалната вечер се променя всеки път. Сега ще кажа едно, обаче след пет дни ще е друго; самата аз се променям. При всички положения най-важни са хората.
Ако някой ме види да танцувам, е голям късметлия. Супер рядко се случва.

Все си повтарям, че всичко е възможно.
Може да ми дойде до гуша от много работи. Както на всеки, който прави каквото и да е в София, в България. Но гледам да не ми идва.

Правя се на луда, когато има нужда. Това е готин начин да провокираш и да предизвикаш реакция.
Но не правя циркове (смее се). По-скоро казвам нещо неочаквано или абсурдно, което да обърне всичко. Или поне така ми се иска.

Като малка бях послушно дете. Винаги съм обичала да наблюдавам. Децата, които уж правят бели, са активни. А аз просто си запях или рисувах (смее се).
От родителите си знам, че човек трябва да създава - за другите и за себе си - повече, отколкото да консумира. И двамата са инженери и не са имали предвид изкуство - в никакъв случай! - но тяхното също е такъв вид мисъл, макар с по-друга конструкция.
Майка ми често ми казва, че трябва да ям повече.

Когато съм във фаза на измисляне, трябва да съм спокойна със себе си. Тишина, концентрация, никакви странични занимания. Музиката е тотално забранена, защото има собствени влияния, които в този случай трябва да се избягват.
Човек трябва да е упорит и ако вярва в нещо, да го прави, без да го е страх. И то ще се случи. Нужно е търпение, докато колелото се завърти.

Можеш да се загубиш, когато не виждаш реакция. В полето, в което аз действам, минимална част от публиката се чувства достатъчно адекватна да даде оценка.
Нормално е да не преценяваш кое е добро и кое не, след като не си гледал достатъчно. Но като не дадеш оценка, като няма отзвук, аз не знам къде се намирам и... как да продължа?

В моя случай обаче, понеже през цялото време си пращам нещата по фестивали и къде ли не, винаги някой отнякъде, извън България, се обажда с „взимаме я тази работа, защото я харесваме".
И аз си казвам: аха, значи не правя пълни глупости.

Под леглото си складирам дълги неща, навити на руло, които няма къде другаде да сложа. Обикновено принтове.
Заспивам с мисъл за следващия ден.

 ФИЛМИТЕ
Последно гледах Артистът - в едно кино на 23-та улица в Челси. Беше в малка зала, със стари меки седалки, без отопление; имах безплатен билет. Публиката реагираше спонтанно и толкова едновременно, че все едно някой натискаше бутон „Звукови ефекти".
Харесвам актьори със специфично излъчване като Рууни Мара, Тилда Суинтън, Джон Малкович, Саманта Мортън, Тим Робинс, Бил Мъри. Или някои съвсем неизвестни, но с добра роля.
Но също и Мерил Стрийп, Никълъс Кейдж, Антъни Хопкинс, Джак Никълсън.
Режисьорите: Дейвид Финчър, Ким Ки-Дук, Уонг Кар-Вай, Аки Каурисмаки, Уес Андерсън, Майкъл Уинтърботъм, Андрей Паунов. Но и Алмодовар, Кубрик и други.
Планирам да гледам няколко филма от София Филм Фест - Хавър, Ариранг, Момчето, което беше цар, Тришна, Gerhard Richter Painting.

МУЗИКАТА
Обичам да си правя плейлисти, като добавям любимото си парче за деня. Така един плейлист ми става и нещо като дневник.
В последния бяха Аркейд Файър, Фючър Шок, Ричард Ашкрофт, Глен Гулд, Бах, Матю Хърбърт, Инди Зара, ансамбъл Филип Кутев, Пърси Фейт, Ейми Уайнхаус, Франсис Интернешънъл Еърпорт, Флийт Фоксис, Нина Симоун, Филип Жаруски.
Понякога си пускам радио. Преди беше интернет радио, като samurai.fm, после се абонирах за подкасти, а напоследък си пускам и Jazz FM, в кухнята. Моментът, в който едно парче свършва и не се знае кое е следващото, особено ми харесва.
Преди време обичах да слушам музика, записана на сидита от приятели.

ИЗЛОЖБИТЕ
Изключително силно впечатление ми направи първата голяма експозиция на ново и съвременно изкуство, с която се сблъсках на около 22 в Гугенхайм, Билбао. Мисля, че съм видяла работи на Нам Джун Пайк, Ричард Сера, Джеймс Търел, Брус Науман.
В София искам да дойде някой любим художник, например Джеймс Търел или Олафур Елиасон. Представям си града, залят от плакати с огромен надпис „Олафур Елиасон в София"! Звучи почти извънземно.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите не знам коя е, но „Книгата на книгите" е добро заглавие и предизвиква въображението.
Вкъщи ме чакат няколко сериозни нови книги, които може и да не прочета, но заглавията им звучат красиво - Passwords на Жан Бодрияр, The Aesthetics of Disappearance на Пол Вирильо, The Refusal of Time на Уилям Кентридж и Питър Галисън.
По-скоро ще прочета най-после Белият тигър на Аравинд Адига и Пътят на Кормак Маккарти.
Много ми говорят за Роберто Боланьо.

 Изложбата Possible Exhibitions с рисунки, снимки и текстове на Светлана Мирчева се открива тази вечер (29 февруари) от 19:00 в  Wonder Bar и ще остане там до 7 март

Текст Елена Друмева Фотография Васил Танев и Калин Иванов