Светлозар Желев

Светлозар Желев чете от тригодишен благодарение на батко си. Оттогава любовта му към литературата не само, че е непрекъсната и все по-богата, но и споделена. Твърди, че не е избрал сам книгите за професия, а те сами са го намерили. Стартирал е професионалния си път в литературата и книгоиздаването преди 18 години като продавач на сергия на площад Славейков. Преди по-малко от година изпълнителният директор на НДК Мирослав Боршош го кани, за да поставят началото на две негови литературни инициативи. Така Светлозар става директор на Националния център за книгата и Литературен клуб Перото, които са негова сбъдната мечта и той посвещава дните и нощите си на тях. Вярва, че книгите не са универсално лекарство, те са път, по който да решим всеки проблем, да изживеем живота си достойно и в хармония със себе си и другите. Книгите са емпатия. Светлозар Желев е страстен читател вече 38 години и за нас не остава друго, освен да го поканим да разкаже.

Кого би убил, присмехулнико?
Агресивността на простака.
Чий скелет криеш в гардероба?
На комплекса си за малоценност.

Какво ще заровиш в гробището за домашни любимци?
Предателствата, болките, депресиите, умората, стреса, нервите, неразбирането - с тях споделям живота си постоянно. Само да не вземат да се върнат още по-страшни.
Как би умрял във Венеция?
На верандата на някое палацо с чаша Глен Моранжи в ръка, хубава цигара в другата, след обилна вечеря, с любимата ми жена до мен, втренчен в светлините на града, отразени в спокойните нощни води на Канале Гранде.

Къде прокарваш острието на бръснача?
През компромисите - такива, които мога и такива, които не мога да направя.
Къде и как се разбиваш с цялото кралско войнство?
Всеки ден, всеки миг, с целия свят, вътре в главата ми.

От кого се криеш в червената трева?
От злобата, от завистта, от глупостта.
Как понасяш непосилната лекота на битието?
С приятелите и близките ми и в постоянна борба със себе си.

Твоят лек против спокойствие?
Спокойствие? Знам за какво го говориш, но не го познавам.
Какво слагаш в пилешката супа за душата?
Повече от няколкостотин километра път,
поне 4 книги,
приятели на вкус,
алкохол за фламбиране,
местна храна и подправки
и поне 3 дни далеч от всичко.

Как се справяш с пяната на дните?
С отношение, разбиране, обич, търпение, вяра и благодарение на хората около мен.
За кого би надул вечерния тромпет?
За всеки, който би искал да сподели с мен вечерта си.

Какво пише в записките на психопата?
Всички сме психопати според нечии разбирания. В момента четеш какво пише в моите. Виж, в записките на простака искам да надникна.
Кой е героят на нашето време?
Простакът, за когото говорех по-горе. А искам да е добрият, симпатичен, обикновен, ненатрапчив, уважаващ себе си и другите човек.

Какво закусват шампионите?
Те се хранят с другите. Шампионите са чудесно нещо, пример за човешките способности, но пътят им минава по труповете на собствените им животи, на тези на близките им и на всички, които са застанали срещу тях по Пътя. В животинското царство няма шампиони, няма надпревара, има само битка за оцеляване, която не е шоу, а постоянна, понякога мръсна, неравна, но винаги честна борба. Както се вижда, обичам Русо и Торо.
Кой е шеф на фабриката за Абсолют?
Човекът. Онзи в преследване на шампионската титла, войнстващият простак, властолюбеца, завистника, мижитурката, попаднала в политиката, грозната си амбиция, тъпотията, незаинтересоваността, непукизма и необразоваността. Онзи, който сам язди четирите коня на Апокалипсиса.

Какво напипва лявата ръка на мрака?
Сърцето и мъничката светлина в душите ни. И се опитва да я угаси. Ле Гуин знае.
Къде изчезна повелителят на мухите?
Порасна, помъдря и умря. Островите, на които търсехме себе си, отдавна са необитаеми. И да властваш над другите, над по-слабите, се превърна в рутина. Повелителите не ги съдят. Тях ги убиват. Питайте Голдинг.

Какво чете Кафка на плажа?
Около 1000 книги тази година. Ръкописи за Ръкописът, книги за наградата Хеликон, книги за представяне, книги за резюмиране, книги за ревюиране, книги за размисъл, книги за удоволствие, препоръчани книги, пропуснати книги, подарени книги, дългоочаквани книги. Поезия, проза, есеистика, документалистика, история, мемоари, на български, английски и руски език. Нормално, както всяка година. Мураками на почивка.
Кой хърка в котешката люлка?
Може би Финдли. Шегувам се. Той обикновено чука по това време. Така би казал абсурдизмът на Вонегът, ако го попитате. Иначе обикновено е любопитството, преди да извърши поредното си убийство.

Какво пият на улица "Консервна"?
Всичко. От Сълзата на комсомолката според Ерофеев, до пангалактически гаргаробластер според Адамс. Обичам хубавите питиета и добрата компания. Няма нещо, което да съм опитал и да не ми е харесало.
Какви пораснаха синовете на великата мечка?
Освен алкохолици, като при Велскопф-Хенрих, всеки, с който някога сме били в досег, поема по своя път. Животът ни събира и разделя постоянно с толкова много хора, че понякога върволицата от лица се слива в един калейдоскоп от светлини. Но тези, които остават са всъщност самият смисъл на живота - да бъде споделен и изживян пълноценно.

Какво вижда конникът без глава?
Гривата на коня. Нали я държи в ръката си, докато язди. А иначе гледа винаги напред, в бъдещето, в желанието за изграждане, достигане, израстване, преодоляване на трудностите, на собствените страхове и депресии. Надявам се да гледа в "зениците на Бог".
С кого е нежна нощта?
Само с нейните чеда. Нощта обикновено "ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба" - нашето подсъзнание. От нас зависи какво е то. Аз обичам нощта, мрака, тишината, контролираната самота и не я противопоставям на не по-малко любимите ми ден, светлина, шум, споделяне. Животът е начин на употреба. Ние си го правим нежен, красив или сив.

Какво има на юг от никъде?
На юг е добре. Както казва Дървобрад, когато вървя на юг, сякаш вървя надолу и леко. Обичам юга заради светлината и топлината му, заради емоционалните чувствени нощи, заради мрака, който обича луната и звездите. За нас европейците югът е море и острови. Хубаво е.
Какво си купи от панаира на суетата?
Манията ми за величие. Не ми става и искам да сменя за малко спокойствие и сън. Ама не приемали рекламации, голяма драма ми е сега.

Дяволът носи Прада, а ти?
Само удобни дрехи. Такива, които обичам. Обикновено дънки и риза. Много, много рядко сако, почти никога костюм, а от повече от 5 години не съм виждал последния, видял ме с вратовръзка. Дрехата е важно нещо, не си причинявайте модни тенденции, често пъти те са опасни.
Къде беше през 1984?
Бях на 10. Хубаво беше. В точно онова време, за което говореше Оруел, но абсолютно неразбираемо за едно дете. Бях пионер, вярвах в силата и бъдещето на социализма, тъкмо ме бяха избрали за отговорник по идейно-възпитателната дейност в отрядния съвет. Гордо знаме ми беше Ботев, пръв учител Димитров. Козирувах с високо вдигната ръка всеки ден - на директор, учител, в клас, на когото се сетиш. Такова беше времето. Нямаше Кока Кола, банани, Макдоналдс, западни коли, 100 вида хляб, 100 вида салам; и 100 вида сирене нямаше - бяха два - краве и овче. Искам да си го припомням - с книги като Мавзолей на Ружа Лазарова. И на другите да го припомням. Много почнаха да си спомнят с една измислена носталгия за тогава. Именно това време не ни позволява ментално да преодолеем травмата и да поправим себе си и страната си. Трябва време, надявам се, че ще дойде.

Какво расте в тайната ти градина?
Китайска роза, калинхое, мушкато, теменужки, коледна звезда, пасифлора, драцена и юка. Иначе, обич и най-топли чувства към страшно много хора. Дано го чувстват и разбират.
Какво ловуваш в норвежката гора?
Постижения. Изпълнени обещания. Сбъднати мечти. Приятелства. Запознанства. Пътувания. Липси. Болки. Обич. Книги. Мигове... Богата фауна, надявам се да ми стигат боеприпасите.

Кой изсече дивите палми?
Човекът. Със злобата си, болните си амбиции и желанието да властва и управлява, с вечната си жажда за пари и печалба, с липсата на емпатия, с егоцентричността си и егоизма си, с лекотата да унищожава всичко различно, с дребнавостта и интелекта си. Умният човек е много по-опасен от всяко живо същество, ако няма морал, доброта и разбиране в него. Без емпатия, човекът е проклятието на Земята.
Някой, с когото се шляеш?
Най-често със самия себе си. Но метафорично, шляенето е удоволствието от сладкото нищоправене, а може и да изпитваш удоволствие винаги и по-всяко време. Та, като една от еманациите на истинското удоволствие - да прекарваш времето си с прекрасно с някого - шляя се с хората, с които работя - Ани, Яни, Албена, Мишо, колегите от Двореца, жената в сърцето ми, приятелите, близките. Те съм аз.
Какво ще правиш в остатъка от деня?
Ще спя. Нещото, което най-много ми липсва в последния месец. И ще сънувам, надявам се. А в по-дългосрочен план - ще правя, каквото обичам, с хора, които харесвам. Ще отговарям на очаквания, ще споделям време, ще чета книги, ще си върша работата, ще си причинявам и ще причинявам удоволствие. Нищо повече, нищо по-малко.

Фотография Славея Йорданова