Танцувай с нея

Това всъщност са думи на Сергей Берьозин, балетистът с лице на есесовец от трупата й Tanztheater Wuppertal - чухме ги в последния филм на Вим Вендерс Пина, който се завъртя у нас благодарение на Арт Фест. Лентата ще спре дъха дори на тези, които не са страстни почитатели на танца - няма как да не се изправиш в седалката, да не ти настръхне душата, да не се разнежиш до сълзи насред мрака. Всеки един момент е толкова истински и откровен, че не е нужно да си разбирач, за да усетиш, че става въпрос за Голямото изкуство - онова, което няма нужда от обяснения, нито пък от текстове като този. И все пак.

Филипина Бауш почина през 2009-а от рак, когато бе на 68 години - едва пет дни след като лекарите й поставят диагнозата и само девет след последната й премиера. По това време тя е не просто едно от великите имена в съвременния танц, а може би най-великото - и като бивш изпълнител, и като хореограф. Всичко обаче започва от малкото кафене на нейните родители в Солинген - дребничката Пина се крие, свита под масите, и се забавлява, като зяпа краката на посетителите, а когато й омръзне, става и се завърта в някой и друг пирует.

Естествено, пращат я в танцово училище, където попада на хореографа Курт Йос; с него научава от всичко по малко - балет, актьорско майсторство, пантомима и дори фотография. През 1959-а получава стипендия за Juilliard School в Ню Йорк при англичанина Антъни Тюдор, но в началото е толкова болезнено срамежлива, че само рони сълзи в своето отчаяние. Скоро обаче притесненията й отиват на кино и Тюдор я кани за представления в Metropolitan Opera Ballet и New American Ballet. Но ето ти проблем - Бауш е плашещо кльощава, не се храни въобще и не обелва дума по въпроса. Качват я обратно на самолета за Европа.

Бауш се връща в Германия през 1962-ра и отново се събира с Курт Йос в неговия Folkwang Ballett. Той едва ли не собственоръчно й поднася лъжицата към устата, а над главата й зловещо виси опасност от уволнение. Системата проработва и тя му става асистент, а през 1968-а поставя и първо си представление - Фрагмент по музика на Бела Барток. Година по-късно вече е артистичен директор на балета и започва да търси свой собствен стил, без да имитира нищо, което е виждала до момента. Шест години по-късно й предлагат работа във Вупертал и нещата си пасват на мястото.

сцена от Пролетно тайнство

В началото представленията й идват малко множко - твърде експериментални, твърде абстрактни за вкуса на публиката, но когато среща сценографа Ролф Борцик, всичко тръгва тип-топ. Освен че е Големият мъж в живота й, Борцик прави декорите за едни от най-известните спектакли - Пролетно тайнство по музика на Стравински (където сцената е посипана с тонове пръст) и Кафе Мюлер (където са пръснати безброй столове). Щастието обаче е кратко - Ролф умира от левкимия през 1980-а и загубата открито я смазва; в негова памет тя поставя може би най-достъпната си творба, 1980 - Пиеса от Пина Бауш.

Пина и Роналд

Малко след това животът отново й показва розовата си страна - тя среща чилийския поет Роналд Кей, с когото остава до последния си ден и който е баща на сина й Ролф Соломон. Tanztheater Wuppertal обикаля света с турнета и аплодисменти летят чак от Япония, Индия и Китай, а великият Фелини е толкова впечатлен от нея, че през 1982-ра й дава роля във филма си И корабът пътува. Самата Бауш също се пробва в седмото изкуство като сценарист и режисьор - между 1987-а и 1990-а снима сюрреалистичния колаж от авторски творби Die Klage der Kaiserin. Говори с нея на Педро Алмодовар пък е тотално вдъхновен от Филипина - лентата започва с откъс от Мазурка Фого (1998) и завършва със споменатия вече Кафе Мюлер, където се появява и самата хореографка.

сцена от Кафе Мюлер

Пина Бауш нерядко казва, че не се интересува как се движат хората, а какво всъщност ги движи. И явно успява да го изкара от своите танцьори и с едно-единствено изречение - в Пина повечето признават, че нещо от сорта на „Сега трябва да ме изплашиш" било достатъчно, за да зарежат притесненията си и напълно да се изгубят в музиката. Точно затова нейните представления са толкова откровени, а жестовете сякаш сами се подреждат в красива и приказна история - на места брутална, невероятно смешна, но винаги гениална. Поклон.

Вим Вендерс

Пина на Вим Вендерс от време на време е по кината, виж го непременно

Текст Мартин Дончев