Тодор Овчаров

Тодор Овчаров е син на прочутия български режисьор Светослав Овчаров и на кинокритикът, преводач и автор Жанина Драгостинова, но предпочита да се реализира сам, в собствена сфера, да бъде просто Тошко от Виена. Срещаме се с него във Funk Haus, сградата на Австрийското национално радио, където от 2010 всяка седмица води предаване по алтернативната младежка станция FM4. Развежда ни из различните студия и ни залива с фактология - за сградата, за различните станции, за австрийското общество. Говорим си и за емиграцията. Няма как.

„Австрийците познават емигрантите - не толкова заради българите, но най-вече заради хората от бивша Югославия, които са най-голямата емигрантска група тук от край време. Ако българската интелигенция едно време е учила в Русия, сръбската е пребивавала в Австро-Унгария. Впоследствие, по време на комунизма, югославяните са можели да пътуват и е имало адски много гастербайтери от там. Отделно, се оформя и огромна група бежанци от югославянските войни. Както е казал Метерних: „Балканите започват от центъра на Виена" - разказва ни Тодор, докато обикаляме из залите и звукозаписните студия. Малко по-късно вървим по централните улици и виждаме, че е прав. Славянската реч се лее отвсякъде.

Лично нас, историята на Тошко от Виена искрено ни изкефи. Сигурни сме, че и ти ще счупиш клишето за емигранта, което така стабилно се е загнездило в представите на мнозина, след като я научиш.

От колко време си тук и защо реши да живееш точно във Виена?
Тук съм от 2006. Дойдох, след като една година учих Международни отношения в СУ и един от професорите веднъж ми заяви: „Колега, получавате 4, защото не сте с къса пола". Тогава си казах, че май е по-добре да отида да уча някъде другаде. Във Виена съм случайно - завърших Немската гимназия в София и голяма част от съучениците ми отидоха да учат в Германия. Аз обаче реших да поема нанякъде, където нямах познати. Исках да попадна в нова среда, на ново място. Тук дойдох за седмица при мой близък роднина, поразходих се из улиците, отидох на лекции в университета - хареса ми. Така останах във Виена.

Дотук добре. А какъв е пътят от новопристигнал чужденец до осъществен писател и радиожурналист?
Истината е, че никога не съм имал точна представа с какво конкретно искам да се занимавам. Но, както всичко в живота ми, и това стана случайно. За тези девет години съм работил всякакви безумия: сортирал съм моркови във фабрика за зеленчуци, седял съм облечен като Исус Христос на търговската улица, правейки промоции на мюзикъла Исус Христос суперзвезда, бил съм аниматор на абитуриентски екскурзии, портиер на конни състезания и цял куп такива забавни длъжности. Един ден, както си търсих работа, попаднах на обява, в която някакъв сайт набираше автори - разбира се, не прочетох малките букви, които гласяха, че не се плаща, и реших да се пробвам. Написах някакви неща, без да имам очаквания, че те изобщо ще станат за нещо, докато не се оказа, че тъкмо моите статии се четат много повече от тези на австрийските ми колеги.

Супер! И за какво започна да пишеш?
Описвах своите приключения по време на всички тези служби, които изброих. Малко по малко разкрих един свят, за който австрийците не са и сънували. Някаква фантастика в паралелна реалност. А аз просто описвах онова, което ми се случва - без да се замислям и без да се оплаквам. Защото в тукашните медии, животът на чужденците е представен по два начина. Единият е „това са едни жертви, които експлоатираме", а другият - „това са едни навляци, които са дошли да ни взимат работата". Всичко е или бяло или черно, и никой не се опитва да гледа с насмешка върху цялата ситуация. Общо взето това е похватът, който аз започнах да ползвам. Впоследствие от сайта се преместих в едно месечно австрийско списание, наречено Multiculti Lifestyle Magazine, в което пишат първа и втора генерация емигранти в Австрия. Там съм от втория му брой до този момент. От списанието пък се озовах в Държавното радио, което има нещо като алтернативна програма, насочена към австрийската младеж. Потърсиха ме, защото за водещи кандидатстваха само местни хипстър студенти, но нито един чужденец, който да се обърне към емигрантската публика и да обясни живота й на редовните австрийски слушатели.

И така, първоначално започнах да пиша за сайта на радиото, след това имах възможността да водя едно предаване на живо лятото през нощта, когато никой не слуша радио. Усетиха че дълбокият ми тембър и секси славянският акцент могат да действат адски възбуждащо на австрийските жени и така съм там от 2010 година. Водя собствена рубрика, нарича се „Непроизносимият свят на Тодор Овчаров", произнесено с акцент. Защото името Тодор Овчаров звучи на немците като някаква зверска експлозия.

За какво говориш в рубриката?
Трудно бих могъл да опиша темата: отчасти това е моят живот, отчасти за хора, които срещам. Те са всевъзможни, от най-различни националности и култури. Опитвам се на всички тези хора, които по редовните австрийски медии са квалифицирани просто като „чужденците", да им дам лица, да разкрия живота им, да покажа, че и те са като всички останали. За тема на броя най-често избирам актуален обществен проблем или въпрос и го комбинирам с история за баба ми, съквартиранта ми или някой мой близък. До известна степен би могло да се каже, че продавам произхода си, използвам клишетата за емигранта.

Впоследствие ли написа книгата?
Просто в един момент историите станаха много. Няколко човека ме запитаха защо да не ги издам. Отначало аз се съмнявах, че изобщо някой, освен майка ми, ще ги прочете, докато един ден, едно младо австрийско издателство се свърза с мен и ми предложи да напиша книга. Нещата се случиха доста бързо. Не бих могъл да кажа, че сборникът е някакъв страхотен бестселър, но се откриха хора, които бяха готови да инвестират в него и това много ме зарадва. Впоследствие започнах да представям книгата на много различни места, досега предимно във Виена, а сега и навън. В средата на март тръгвам на турне, като първата ми спирка е Лайпцигския панаир на книгата, а след това ще се отправя към Берлин, после Хамбург и т.н.

Името звучи забавно...
Това е лека заигравка със Страданията на младия Вертер на Гьоте, с тази разлика, че моите истории не са свързани с любовни мъки - поне не изцяло.

Трудно ли се пише на език, различен от матерния?
И е трудно, и не толкова. Все пак нямам претенциите да съм Томас Ман или Кафка. Както ми каза моят хазяин наскоро „Твоят сборник е най-добрата клозетна литература, на която съм попадал". Нали знаеш, влизаш в клозета, прочиташ една история, свършваш си работата и излизаш. Книгата ми не изисква да се чете от началото до края - идеална е за забързаното ежедневие. Можеш например, да прочетеш една-две глави в метрото. А цялата не изисква повече от пет-шест часа. Това съм написал и в предговора: „Трябваха ми пет години, за да напиша тази книга - вие ще я прочетете за пет часа".

Значи, смело може да се каже, че си известен в германоезичния свят?
Винаги съм бил на мнение, че първата стъпка да станеш за смях е да започнеш да се взимаш насериозно. Така че упорито се опитвам да не го правя. В крайна сметка, чак толкова богат и известен не съм станал, това не ми е и цел. Сетих се за учителя си от гимназията, когото срещнах, докато бях в София и той ме попита: „Какво, ти нещо в Австрия, а? А кола купи ли си?". Е, не съм си купил още автомобил, но онова, което ме радва е, че всяка седмица хора, които не познавам, ми пишат най-различни неща, например: „Тодоре, този текст ме накара да се засмея", „Този текст ме накара да се замисля за живота", „Ти си е**ти глупака, нищо не разбираш, кретен такъв!" Безценното за мен е именно това - че съм накарал някой, когото не познавам, да реагира, да се замисли, да покаже емоция.

Австрийците явно харесват сборника. А какво ще кажеш за издание на български?
Не знам. Не съм сигурен, че тя би била успешна там, защото все пак е писана за конкретна целева аудитория. Изпитвам съмнения относно реакциите на хората, защото винаги съществуват коментари от сорта на: „Много ти е лесно на теб, живееш си на тихо и на спокойничко и не знаеш как стават нещата тук". От друга страна, имам планове за бъдещи проекти в България, които се надявам да се осъществят. Изобщо, не съм си затворил вратичката към държавата.

А би ли се върнал за постоянно?
Нямам такива планове за близките няколко години, но защо не? Както се казва „Всеки камък си тежи на мястото".

Журналистиката ли е твоето призвание или искаш да покориш и нови хоризонти?
Знам ли, цялото нещо продължава да се случва като на шега. Планирам да напиша някакви неща, които са по-литературни, да не са в Аз-перспектива и да не са толкова обвързани с актуалните социални проблеми. Имам и план за проект в съавторство с един човек, който издаде книга в същата стилистика като моята. Той е доста по-възрастен от мен, от сръбско-хърватски произход е и издава текстове под псевдонима Богомил Балкански.

Желаем ти успех! А какво ще кажеш за всеобщо мнение, че емигрантът цял живот си остава емигрант, както много обичаме да казваме в България?
Имам един приятел, който твърди, че вкъщи е там, където, след като си вземеш душ, можеш спокойно да ходиш гол. А това може да се случи на много места. Светът става все по-глобален и това да отидеш да живееш в друга държава вече не е чак толкова голяма стъпка, каквато е била преди 10, 20 или 30 години.

В интерес на истината, тук българите са доста и много от тях са се реализирали успешно - Димитър Динев, автор на романа Ангелски езици, например тук е много известен, а книгата му е страхотен бестселър, който непрестанно се преиздава. Парадоксалното е, че е издадена и в България, но събитието мина почти незабелязано.

Като заговорихме за българи във Виена, какви са наблюденията ти върху българската общност  тук?
Тук има всякакви хора. Има много сериозно реализирани бизнесмени, познавам адски много хора на изкуството, които са пожънали успех - художници, музиканти, артисти. Разбира се, не липсват и абсолютните маргинали, които само стоят и чакат възможност да напраят някоя далавера. Тук няма такова нещо като хомогенна българска общност, каквато наблюдаваме при сърбите или при турците.

Какво би искал да ти се случи през тази година?
Да спра цигарите!

Текст и фотография Мартина Панайотова