Той, Фелини

Двайсет години след смъртта си Федерико Фелини все още има почетна ложа на филмовия Олимп. Проходил като отроче на италианския неореализъм, утвърдил се наред с Роберто Роселини и Лукино Висконти, той бързо изгражда свой авторски почерк, който не може да бъде наречен другояче, освен фелиниевски.

Стилът Фелини е пиршество повече за сетивата, отколкото за ума, и както се случва при големите майстори, е безпогрешно разпознаваем само от няколко кадъра. Във филмите му често присъстват циркът и карнавалът; сред размазан актьорски грим се мяркат и клоунски носове, нарисувани усмивки и печални гримаси. Постоянен контингент в киното му са окарикатурени свещеници, корумпирани аристократи и смешно-тъжни палячовци, а лицата, които ги претворяват, са от свитата му непрофесионални актьори - негови лични находки. Често в кадър се разлива морето, край което е пораснал, нижат се симпатичните местни чешити от детството му, връхлитат страхове, комплекси и сексуални фрустрации, кискат се лелки и полюшват огромни бюстове, сред които често е сънувал, че заравя глава. И жени, толкова много жени!

Въпреки че обожава Джулиета Мазина - негова съпруга, актриса и муза в продължение на 50 години, Фелини признава, че не е създаден за една единствена жена. Задоволява глада си чрез виновни забежки, но май най-пълноценно на сън - виденията пренася на хартия в прочутата Книга на сънищата, а оттам и на екрана. Алтер егото му е чаровно-меланхоличен интелектуалец, поверен на Марчело Мастрояни, който не случайно е и непоправим женкар.

Едва 12-годишен, Федерико бяга от дома и от властната си майка, за да постъпи в цирка. Няколко години по-късно отива в Рим и за да свързва двата края, рисува комикси и карикатури на хора по ресторантите. Преди избухването на Втората световна война заедно със своя приятел Алдо Фабрици прави радиоскечове. По същото време среща и Джулиета Мазина. Вдъхновен от американските филми, се увлича по репортерството и се опитва да работи като журналист, но с помощта на Фабрици влиза направо в киното.

Участва в сценария на Рим, открит град на Роберто Роселини, който през 1945-а ще се превърне в програмния филм на неореализма. Работи като асистент-режисьор във филми на вече утвърдените по онова време Пиетро Джерми и Алберто Латуада. Скоро дебютира и като режисьор и сценарист със Светлините на вариетето, в който сюрреалистичните му фантазии са все още подчинени на властващата естетика на неореализма. Белият шейх поставя начало на партньорството му с композитора Нино Рота, което ще роди безсмъртни филмови партитури, а последвалият Мамините синчета - за едни чаровни провинциални безделници - е първият му широко оценен филм с международно разпространение.

Макар Джулиета Мазина да се появява на екран още в Светлините на вариетето, едва в Пътят и в Нощите на Кабирия Фелини ще отвори широко очите на света за таланта й. В първия тя играе дете-жена в клоунски костюм, влюбена в своя мъчител, а във втория - шармантна проститутка, която кръстосва улиците на Рим в търсене на истинската любов. Години по-късно Фелини ще й посвети ексцентричния Джулиета на духовете, с който ще се опита да проумее сложната женска природа - нещо като личен реверанс към Джулиета.

Сладък живот е големият пробив на Фелини не само защото печели Златна палма в Кан, а и заради обществения скандал, който поражда с нелицеприятния екранен портрет на римската буржоазия от 60-те години на миналия век. Марчело Мастрояни в ролята на разочарован от фалша в професията си журналист се очертава като друга фелиниевска икона - ще го видим и като зациклил режисьор в Осем и половина, и като налуден пътешественик из собствените си фантазии в Градът на жените, а както вече стана ясно, зад героите, които превъплъщава, ни намига самият режисьор.

С годините киното на Фелини все повече се оттегля от реалността, за да се пресели в света на сънищата и въображението. В бароково разточителния Сатирикон режисьорът отразява собствената си представа за Рим по времето на Нерон, без да се съобразява особено с оригиналния текст на Петроний. Уж биографичният Казанова пък е полу-фантастична интерпретация върху личните дневници на прочутия прелъстител. Последният му Гласът на луната също се позовава на роман, но наподобява по-скоро съновидение, в което Фелини се връща към избледнели и модифицирани образи от детството.

Повечето от филмите му може да гледаш в ретроспективата в негова памет, която ще подгрее тазгодишната Киномания, но със сигурност не пропускай два, които оставихме за финал: поетично-носталгичния Амаркорд, съживил Италия от детството на Фелини; и прелестно-натуралистичния Рим, в който ще почувстваш страховитото величие на Вечния град с всички сетива.

Приготви се за магично кино и не се чувствай тъпо, ако някъде нещо не ти е понятно. Фелини не е за разбиране, а за преживяване.

Ретроспективата на Фелини е от 5 до 28 ноември в Одеон и в Люмиер.
Вход свободен

Текст Мариана Христова