Уди Алън

Той е бъбривият и вечно анализиращ се невротик на Холивуд, когото трудно бихме изтърпяли в живота, но на екрана е очарователен до влюбване. Най-изразеният му талант е самоиронията, а най-печелившият му коз - отказът да се вземе насериозно. Безпощадно разчиства сметки с психоанализа и еврейство, с травми и мании, със света и самия себе си. Интелектът му пък е мощен афродизиак, в чиито мрежи се е оплитала не една жена, а филмовото списание Empire го подрежда сред стоте най-секси звезди в историята на киното, нищо че до скоро имаше вид на недодялан пубер.

Феноменът Уди Алън е сбор от афористична виртуозност а ла Оскар Уайлд, ерудиция на университетски професор и словохотливост на квартална клюкарка, а в центъра на филмите, разказите и пиесите му е градският човек с неговите малки съвременни странности, най-често пречупени през собствената му биография. Героите му са разпилени в личния си живот интелектуалци, лавиращи между артистични обсесии и любовни сътресения, чиито чудати трагикомедии се разиграват на различен градски фон - отначало предимно в родния му забързан Ню Йорк, а напоследък в снобския Лондон, вълшебната Барселона, натруфения Париж, хаотичния Рим, плебейския Сан Франциско.

Кинoто на Уди Алън е уникален микрокосмос, който с малки изключения се мултиплицира във всеки следващ филм, а повтаряемостта и автоцитатите формират разпознаваемия му стил. Или ти се повдига от бръщолевенията му, или го обикваш неистово и очакваш настървено поредната доза алъновски хумор - средно положение няма. Ако си от вторите, едва ли има нужда да поясняваме, че зад ексцентричните му шегички се спотайва гигантската мъдрост на човек, който притежава дарбата да разкрива вселенските тайни, докато дискутира дневното си меню.

Самоук потомък на консервативно еврейско семейство от Бронкс, Уди Алън цял живот ще се бунтува срещу семейното статукво, като пренебрегва институции и авторитети. Макар винаги да е приличал на задръстен зубрач, в училище предпочита бейзбола пред литературата и впечатлява съучениците си с фокуси. Известно време учи кино в Нюйоркския университет, но писането за хумористични издания му е доста по-интересно от академичните занимания, поради което така и не завършва. Печели добре от сценарии за комедийни програми по телевизията още преди да навърши 20, прочува се и като stand-up комик в разни клубове, а през 1966-а, когато е около трийсетте, пробива на Бродуей с пиесата Don't Drink the Water, завихряща абсурден сюжет за американски посланик, преследван от комунисти във въображаема страна зад Желязната завеса. Същата година дебютира и в киното с Какво става, Тайгър Лили?, като яко се будалка със западните стереотипи за азиатците през история за японски шпиони.

Работохолизмът му се отприщва и оттук насетне ще вади кажи-речи по филм на година, а с възрастта сякаш става още по-продуктивен. Големият му пробив е Ани Хол от 1978-ма, с който печели Оскар за режисура, но така и не си прави труда да прибере сам статуетката - разбира, че е награден едва на следващата сутрин, след като е спал непробудно и с изключен телефон.

Въпреки че има още три Оскара, счита цялата суматоха за пълна глупост и предпочита да праща филмите си на европейски фестивали - нищо чудно, след като на Стария континент и без това го ценят повече, отколкото в Щатите.

Ани Хол е ексцентрична любовна история, писана специално за Даян Кийтън, с която до скоро е имал връзка. Цитатите и културологичните препратки във филма привличат вниманието на критиката и интелектуалния елит, което не пречи на Алън да остане саркастичен към всякакви снобски прослойки, макар друга част от него очевидно да иска да им се хареса.

В следващия си филм Интериори - семейна драма за три сестри - го играе по-сериозно в стил Ингмар Бергман, нищо че в Спомени от звезден прах от 1980-а ще пародира Поляната с дивите ягоди (един от бергмановите шедьоври) заедно с Осем и половина на Фелини.

Километричната филмография на Уди Алън е като един безкраен сериал, в който екранното му алтер его (изиграно от самия него) преминава от една идиотска ситуация в друга, сменяйки от време на време жените, фобиите и психоаналитиците, а пред обектива му буквално минава цял Холивуд. Открояват се Манхатън с невръстното откритие Мариел Хемингуей; Хана и нейните сестри и Пурпурната роза от Кайро с музата Миа Фароу в пика на връзката им; Съпрузи и съпруги с безпощадната дисекция на брачния живот и прелестно истеричната Джуди Дейвис.

В последните години Алън се преориентира към Европа не само като към вдъхновяваща локация за снимки, но и като източник на актьорски лица, които преоткрива чрез филмите си. След Пенелопе Крус, която снима във Вики Кристина Барселона и На Рим с любов, последното му екранно завоевание е британката Сали Хокинс, чиято простодушна героиня в най-новия му филм Син жасмин е съвършеният антипод на студенокръвната примадона в немилост на Кейт Бланшет.

Казват, че големите режисьори цял живот правят един и същи филм, а Уди Алън, който тези дни навърши 78, няма никакво намерение скоро да приключи своя. Поредният „епизод" вече се снима в Южна Франция с работно заглавие Magic in the Moonlight, а в централните роли са Ема Стоун и Колин Фърт. Какъвто и да е сюжетът, едно е сигурно - допускайки те до своя свят, Уди Алън ще открехне вратата и към твоя. Вероятно повече, отколкото ти самият би посмял.

Текст Мариана Христова