Валентин Желязков

Наред с измислените, има и истински герои, за които - срам, не срам - не се сещаме достатъчно често. На 14 септември отбелязваме Професионален празник на пожарникаря. С огромно уважение и ясно съзнание за отговорната работа на хората от пожарната служба, потърсихме един пожарникар, който да ни разкрие истинските неща за професията. Срещнахме се с Валентин Желязков, който е в системата повече от 25 години. Постъпил е на служба благодарение на вуйчо си, който е психолог. Забелязал, че малкият Валентин е палаво, но отговорно в игрите дете, което често е водачът на дружините в махалата и класа и решил да озапти и насочи енергията на племенника си. Така Валентин намира своето признание. Когато говори за работата си, се вълнува истински. Отвори ни очите за много неща, за които рядко се замисляме. И да, ако се чудиш, пожарникарите наистина се спускат от втория етаж към пожарните коли по стълб със самолетна гума в края.

Като хлапе исках да стана космонавт. Затова и често, когато ме питат кой техникум съм завършил, отговарям на майтап Техникума по космонавтика. Разбира се, такъв изобщо не съществува.
Следващата ми мечта беше авиацията. Явно обаче не е било писано и мястото ми в живота се оказа пожарната. И тя е чудесна за хора, които са решили да се занимават със сериозна и отговорна дейност професионално.

Когато си поел ангажимент пред ръководителите си и пред себе си, се стремиш да го изпълниш достойно и като се прибереш у дома, да си на чисто със съзнанието си.
Гордея се с работата си и начина, по който изпълнявам задачите си.

Вкъщи ме приемат като отговорен човек, поел кръста да бъде ръководител и водач в семейството. В началото жена ми въобще не осъзнаваше с какво се занимавам. Но впоследствие, виждайки показваното по медиите, тя разбра, че работата ми е изключително сериозна.
Сред приятелите съм такъв, какъвто те ме виждат. (смее се) Общо взето са се научили да ми гласуват доверие. Не знам дали заради професията ми или заради личните ми качества, но често, когато приятели или роднини имат проблем, се обръщат към мен.

Нашата работа не е за един човек. Тя е екипна работа. Екипността е от изключително значение. Ръководителят трябва да познава своите подчинени. Трябва да знае всеки един от тях доколко може да изпълни поставената задача. Трябва и да е наясно с моментното им психическо състояние. Сутрин, когато застъпваме на дежурство, винаги питам моите момчета дали има някой, който се чувства неразположен или го тревожат някакви проблеми. Ако има такъв човек, той ще попадне в по-задните редици, а напред ще са пожарникарите в най-добра кондиция.

Екипът е много важен. Не може един човек да свърши всичко сам. Когато диспечерът получи на съобщението за бедстващ човек на адрес, той се опитва да обрисува оптимално картината, която е пред въпросния човек. След това трябва да вземе важното решение коя служба с кой автомобил колко човека да изпрати на адреса.
Оттам започва нашата работа. Получаваме кратка и ясна информация, че на този адрес гори апартамент. В рамките на 30 секунди всички, които са повикани - защото съобщението е заповедно, не е по желание - трябва да се приготвят и качат в автомобила. Ръководителят трябва да знае маршрута, по който ще се движи автомобилът, в същото време да се облича и да държи постоянна връзка с диспечерите. Докъм втората-третата минута от получаването на сигнала се стремим да сме стигнали адреса. Дотогава трябва да сме получили подробности за случая - дали в апартамента има стари или болни хора, неподвижни или малки деца, колко души са вътре, за да знаем как да процедираме.
Първата ни задача е да не допуснем загубата на човешки живот. Извеждаме застрашените хора от пожара, после го локализираме и го потушаваме. Ако преценим, че изпратеният екип не е достатъчен, викаме подкрепление.
Затова е невъзможно да работим без отличен екип.

Работата е призвание. Камъкът си тежи на мястото. Харесвам си работата, обичам я и се стремя да се усъвършенствам.
За 25 години тази професия ме научи да мисля няколко минути напред във времето. Да преценявам ситуациите и до какво биха довели различни действия.
Наистина пожелавам на хората да помислят какви биха били последствията от нещата, които правят.
14 септември е ден за празнуване, но за мен е и ден за размисъл - анализирам работата си и се стремя да отстранявам слабости и пропуски в професионален план. И така е за всички колеги от системата на пожарната охрана.

Побиват ме тръпки от човешката безотговорност, от това, че с неблагоразумието си можеш да застрашиш човешки живот. Постоянно има новини и репортажи за неблагоразумни граждани, които карат в насрещното платно или се качват зад волана след като са пили, не спазват закона за движение по пътищата. Това за мен са терористи. За такива хора санкциите и присъдите трябва да са по-строги. В работата ми съм бил на твърде много инциденти, при които безотговорни хора са отнели човешки живот. (гласът му трепери)

Вълнувам се, защото след 25 години на служба, всичко, което казвам, е минало през очите и сърцето ми - изживял съм тези неща. Например, съвсем наскоро в телевизионен репортаж показаха за аварирала цистерна на магистрала Хемус. Кабината беше увиснала над мост, а шофьорът беше с пряка опасност за живота. Това го гледах директно по телевизията, видях как колегите ми спасяват човека и си дадох сметка какво представлява работата ни отстрани. Благодарен съм, че седейки вкъщи, научих нещо, което не разбираш, когато си на мястото и изпълняваш дълга си. Развълнувах се и синът ми го забеляза. Осъзнах, че ако това се беше случило 24 часа по-рано, на мястото на тези герои и мои колеги можеше да бъда и аз или друг екип.

Ние живеем със съзнанието, че това е нашата работа, нашето призвание. И хората трябва да бъдат спокойни, че има кой да се грижи за тях. Защото те са си платили данъците и част от тези пари е отклонена в структура, която да работи за тяхната безопасност.

Пожарът възниква основно заради човешкия фактор. Казвам го на база на практиката ми на пожарникар, който работи в центъра на София, където в делничен ден се събират много хора. Това са административни сгради, офиси, строителни обекти, заведения. Прави ми впечатление, че в натоварените работни дни имаме най-много пожари. По празници, когато градът се опразва, нашите излизания са значително по-малко. Основният фактор за възникването на пожар е небрежността. Ако пушейки цигара, човек не я изхвърли на определеното място, а я метне настрани, тя може да попадне в мазе, в което вятърът е навял шума, тя тлее, после пламва, наблизо има минаващи кабели, запалват се, става късо съединение и пожарът вече е факт. И говоря за съвсем пресен случай.

Никога не излизам по сигнал без въздушния апарат. Той е белият дроб на пожарникаря. Ако не сложи въздушния апарат, това може да е пряка опасност за живота му. С този апарат знаем, че разполагаме с 30-40 минути чист въздух. Освен това към него могат да се прикачат спасителни маски и ако на мястото на пожара срещнем бедстващ човек, можем мигновено да му дадем най-ценното - кислород.
Страхът е част от работата ни. Сещам се за случай от 1990. Това беше първият ми пожар, а аз бях още курсант. Гореше един покрив, но аз влязох вътре, за да си свърша работата и се усетих, че крещя от страх. Виждах как горят дървени греди, които падат около мен, работех и крещях. Това беше бойното ми кръщене.

Пожарите не са еднакви. Обратната тяга е нещо много опасно и ни се е случвало и на нас. Е, не точно като във филма - там сигурно има допълнителни ефекти. Но се случва и е опасна. Затова и командирът трябва да мисли няколко хода напред. Ние сме военизирана структура и когато издадеш заповед на един боец пожарникар, той ще я изпълни. И трябва да си наясно, че това момче трябва да се върне от фронта. Не трябва да грешиш.
Гасенето на пожари е една малка част от работата ни. Реагираме и при природни бедствия, наводнения, катастрофи и, както сигурно си виждал по филмите, дори при животни в беда.

Мисиите в чужбина са много полезни за работата ни. Бил съм в Израел и в Русия. Светът е глобален и когато някъде има нужда от допълнителна специализирана помощ, правителството може да се обърне към друга държава, която да реагира с екип. Може да седим тук и да си говорим и след три часа самолетът да ни стовари в друга държава. Така беше и с двете ми мисии. Облякохме бойните си дрехи буквално на шосето. Гората в Израел гореше, имаше и застрашени къщи. Бяха загинали и няколко местни пожарникари. Не знаехме за тази трагедия при пристигането. Виждахме горящата борова гора, на която й трябват поне 30-40 години, за да израсне наново, а това е белият дроб на планетата. Виждахме как той гори пред очите ни. Е, не може! Искахме да локализираме и ограничим пожара, за да намалим загубата на дървета.
Хората се сещат за нас - преди месец минаха пет години от този пожар и ни изпратиха грамоти, събраха ни и беше отразено в медиите. Това е засвидетелстване на благодарност.
Няма да забравя и пожара в Русия - на около 150 километра от Москва, в Орехово-Зуевския район, гореше величествена борова гора. Беше огромна! Имахме за задача да спасим едно селище - Язвишче, изградено от дървени къщички с дългогодишна история. Когато слязохме от автобуса, ни посрещна един местен дядо - висок, слаб и първите му думи бяха „Здраствуйте, братушки!". Е, не мога да опиша усещането. Тогава, за наш късмет, дори природата ни помогна и успяхме да спасим и селото, и гората.

Трогвам се, когато хора идват впоследствие и благодарят за работата ни. Пишат писма до ръководството или идват тук на място. Наскоро на улица „Георг Вашингтон" гореше трафопост и въпреки че нямаше пряка заплаха от огъня за живущите в съседния блок, гъст и черен дим беше нахлул по стълбището към апартаментите и трябваше да ги евакуираме. Когато потушихме пожара и проветрихме кооперацията, хората ни приеха като герои. Помня, че силно ме впечатли една възрастна жена, над 85 години, която беше взела най-разумното решение. Беше сложила мокра кърпа на лицето си и беше излязла на терасата, като по този начин беше напълно защитена от дима. И когато я питах дали е добре, тя каза: „Момче, аз съм добре, ама не мога да си намеря очилата и ченето." И все пак беше постъпила най-правилно.

Би било добре да има часове по пожарна безопасност в училище, за да може децата да се запознаят с опасностите, които могат да се случат по невнимание и небрежност. Дори елементарни неща да научат - да не оставят зарядното на телефона в контакта постоянно, защото сме имали няколко случая, когато то е оставено включено, нагрява се, разтапя се, пламва и предизвиква пожар.
Лъжливите сигнали са много опасни и за нас, и за гражданите. Един такъв сигнал може да изпрати пожарен автомобил с екип на място, където няма нужда. Този автомобил вече е блокиран при диспечерите и при нов сигнал те не търсят тази кола. Тогава те изпращат от друга, по-далечна служба, екип, който може да пристигне твърде късно, за да помогне.

Много се смяхме, когато имахме сигнал за пожар близо до Сточна гара. Една баба беше сложила да вари боб, седнала на креслото и заспала. Водата извряла и се вдигнали облаци дим. Още докато се качвахме по стълбището, ни стана ясно за какво става въпрос по миризмата. Нахлух в апартамента, тенджерата димеше, а бабата спеше. Посбутах я да я събудя и й казах: „Бабе, виж какво става, ела да те изведем", а тя като се ококори, гледа, гледа и изстреля: „Ти си скрита камера, бе!". И упорито твърдеше, че има скрита камера и си правим майтап с нея. Изведнъж като скочи, хвана един нож и тръгна към мен. Е, видяхме зор, докато се усети, че за малко да направи пожар. (смее се)
Беше велико, веднъж когато на улица „Кирил и Методий" гореше апартамент и две дечица стояха на балкона, а огънят и дима вече нахлуваха към тях. Тогава разпънахме автомеханичната стълба и се качих направо по нея към терасата. Гушнах едното дете като кенгуру, свалих го бавно надолу, качих се обратно и свалих другото. В момента, в който го предадох на медицинския екип, около мен избухнаха аплодисменти. Изобщо не бях забелязал колко хора са се събрали на тротоара. Е, казвам ти, издигнах се пет сантиметра над земята.

Избягвам да задържам в съзнанието си инцидентите, на които присъствам. Защото работата ни е такава, че се наглеждаш на какви ли не картини. Това, което пожарникарят вижда в практиката си, над 90% от обществото не могат и да си го представят.
Много ми се иска да дойдат нови млади момчета, които да възпитаме на това, на което ни научи предното поколение пожарникари. Чувствам се като човек, който може да помогне на възпитанието на новите колеги, да им покажа не само това, което е написано в учебниците, а и животът на пожарникаря такъв, какъвто е. Тогава бих могъл да си тръгна спокоен от системата, оставяйки след себе си кадърни и отговорни хора.

Текст Ивайло Александров / Фотография Славея Йорданова