Васил Георгиев

С Васил се знаем от рубриката „Упътване" на списание Една седмица в София, която беше неговото царство и господарство от 2006-а. Почти не остана тротоар, по който да не е минал. Сигурно помниш тази култова последна страница на Седмицата, където Васото разкостваше уличните паважи на столицата, вдъхновен я от името на пресечката, я от някоя невероятно лична случка.

Всъщност Васил започва да пише проза под формата на кратки разкази няколко години преди срещата си със Седмицата. Това се случва през 2003-а, когато и неговият приятел Радослав Парушев се сближава с писмената форма на изразяване. Пък както казва Васил, „ние много се влияем един от друг". Така и започва да преплита смешни с тъжни сюжети, градски със скандални, сюрреалистични с носталгични и пълни ли, пълни страниците на цели три сборника.

За първия си роман Апарат казва, че е нещо доста различно от това, което е правил досега. Засегнал е важни и сериозни теми и се надява с тази книга да спечели нови читатели. Романът е продължение на идеята му, че „живеем в една нелигитимна държава с нелегитимна система, в която законите се приемат нелегитимно. Единият ми герой в общи линии не спазва правилата, защото смята, че няма смисъл да им се подчинява, при положение че те са създадени само да го ограничават. Другият прави организация, която трябва да създаде такава степен на солидарност между хората в нея (които разсъждават по интелигентен начин и са малцинство) и такива собствени правила, основани върху антиконсумеризма, че в един момент държавните правила да станат второстепенни по важност. Защото тези хора са наясно, че никога няма да могат да си вземат обратно държавата и затова по-добре да се капсулират и да оцелеят."

За въведение в романа това ти е напълно достатъчно. Повече от Апарат - в близката книжарница.

Събуждам се с бебе.
Това ме промени изцяло по позитивен начин. Първите два-три месеца беше малко по-напрегнато. Сега или вече съм свикнал, или е станало по-лесно.

Трудно е да си освободиш някакво време. Но така човек става по-организиран. Което пък е малко за сметка на спонтанността.
Не мърдам от вкъщи без два тефтера: един за задачите и втори - за уговорки и крайни срокове.
Най-активен съм сутрин.

Пиша най-често през деня. Случва се да имам прозорчета в работата си, когато сядам и написвам нещо, което ми е хрумнало. Друг вариант е да си запишеш блестящата идея в телефона. Преди се правеше с тефтер. Но да излезеш навън, да седнеш и да си пишеш в тефтера изглежда изключително позьорско. А дори и да не е, все нещо те спира да го правиш. Затова с телефона е по-добре - някак по-анонимно е и не е ясно за другите с какво се занимаваш.

Закъснявам много рядко.
Слагам си по-дълги срокове винаги във всичко и затова не ги пропускам.
Умирам от срам, когато закъснея с нещо.
Все си повтарям, че ще започна пак да ходя на фитнес.

С годините съм изгубил непосредствеността си, но не знам дали това е нещо отрицателно, защото като се сетя какви глупости съм правил като малък...
След десет години сигурно ще правя същите работи. Още ще съм адвокат. Може би ще съм написал една-две книги - не вярвам се да са повече.

Сигурно никога няма да стана известен писател, защото начинът ми на писане не е особено популярен. Кризата толкова смачка хората, че им е трудно да възприемат трудни текстове, да гледат трудни филми. Повечето искат да се забавляват и да се развличат. Опитвам да им го предложа, но явно начинът, по който се опитвам да го направя, е леко сложен. Но може и да не съм прав.

На хората не може да им угодиш, затова по-добре човек да угажда на себе си. Защото писателстването всъщност не е нищо повече от начин да изявиш себе си.

Искам да виждам реални последици от нещата, които правя.
Идеалната вечер приключва с изгрев.
Обикновено съм в добро настроение, но недоволен.
Никога не танцувам танци, които имат строги правила.

Падам си по зеления цвят.
Беше велико, когато се пребих на сноуборд и си паднах на главата.
Влизам в огъня, за да се направя на интересен.
Дойде ми до гуша от некадърни и неспособни хора на отговорни позиции.

Не казвам на никого, че съм много уверен в себе си човек.
Под леглото ми има комплект чаши.
Майка ми често ми казва голям залък лапни, голяма дума не казвай.
Искам да остарея като човек, който има някакви средства.

Правя се на луд, когато се чувствам добре.
Скачам на бой, когато се налага.
И бих се сбил със себе си.
Не си позволявам да обиждам хората директно.
Заспивам на глупави филми.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Генезис за десети път.
Почти всеки актьор, когото харесвам, съм виждал в слаба роля.
Харесвам режисьори като Тарантино, Ларс фон Триер.
Няма по-глупав филм от Апокалипто.
Много се смях на Misfits - британски сериал.
Планирам да видя Джанго без окови, не ми остава време да гледам филми в последно време от задължения.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам чилаут, джаз, но и дръменбейс и минимал.
Никога няма да ми омръзнат Пинк Флойд.
Любимата ми група е Пинк Флойд.
Най-добрият концерт, на които бях, е този на Питър Гейбриъл.

КНИГИТЕ
При книгите няма йерархия.
Книгата ми за тази година досега е Доброжелателните на Джонатан Литъл.
Сега чета Велизарий от Робърт Грейвс.
Много ми говорят за Чайна Миевил.
Много добре пишат много хора. Доста ми допада Жозе Сарамагу.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър десетина пъти в годината.
Пиесите, които най-много са ме впечатлили, са Приятнострашно, Хамлет.
Последно гледах Хамлет на Явор Гърдев.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересно ми е съвременното изкуство. Дава ми някаква провокация в главата. Не съм много на ти със скулптурата и фотографията.
Последната изложба, на която бях, е на наградените творби за 2013-а в СГХГ, в която има наистина хубави неща.
Нямам любим художник. Харесват ми Брьогел Стари, Мунк, Анди Уорхол, Рой Лихтенщайн. И други, за които се сещам, като ги видя.

Романът Апарат е в близката книжарница, издава Сиела и струва 14 лв.

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев