Васил Германов

Измъкнахме Васил Германов от най-любимото му място на света (студиото му), за да ни обясни какъв е този Фашон във Фотосинтезис, в който се е забъркал - той, който никак не обича да се показва на светло. Случаят се оказа специален - първата изложба на българска модна фотография, която хваща различните поколения, етапи и разбирания за мода и красота и очевидно се отнася към себе си с нужната самоирония. Ще сложим точката тук и те съветваме да не закачаш Германов на тема спецификите на модната фотография у нас.

От него ще видиш шест черно-бели кадъра, подбрани така, че да образуват една линия и дори всички 60 снимки на всички десетима автори да бъдат разбъркани и лишени от табелките си, пак да го познаеш. Което и без друго не е трудно, като се вземе под внимание, че си имаме работа с „пълен егоист и индивидуалист". За едно капучино време Васил Германов успя да хвърли по свой адрес и думите „клюкарка" и „темерут", призна си, че е способен да похарчи всичките си пари за ядене и шапки, както и че редовно си изхвърля целия гардероб до кофите и това му действа като вид пречистване и ново начало. В студиото обаче с гореописаното лице настъпва тотално преобразяване:

Аз съм фотографът с едната лампа (бурен смях). Опитвам да съм възможно най-минималистичен и се кефя да работя с модела психологически, за мен техническата част не е най-важната - да си накупиш много лампи, да работиш с най-добрите камери. Аз снимам и с айфона си. Има хора, които и книги издават с тях, и ние се кефим и се чудим как са работили.

Има значение единствено дали умееш да общуваш с героите си, които може изобщо да не са модели, даже те са ми по-интересни. Стремя се да си създавам екипи - стилист, гримьор, фризьор - които да ми свършат част от работата в тези един-два часа преди да започна да снимам. Те са като спа процедура, ама много важна - вкарват енергия, създават атмосфера, която да предразположи модела, а и ти да го усетиш.

Най-обичам да снимам модели, които никога не са се снимали - за да мога аз да ги пречупя по някакъв начин. И когато се получи готино, и когато после в бранша кажат: „Ааа, супер, ето с този става!" - чувството е велико, като да откриеш нов диамант. А той е стоял шест месеца в агенцията и никой не го е видял. Най-яко е да си бил първият.

Не се получава с хора, които не знаят кои са, не се познават. И обратното - тези, които са наясно със себе си, носят някаква харизма и веднага се случват нещата. С извинение за примера, ама и перо в дупето да им сложиш, те пак ще са окей, защото нямат проблем със себе си. Ето, Марио от селекцията ми за Фашон - ако го видиш на улицата, той е най-срамежливият на света. Този човек дойде в студиото и каквото поискахме от него, го направи, гък не каза. Просто си го има вътре.

Трябва само да знаеш какво да искаш и как да си го поискаш. Реално фотографията е това - да усещаш дали перцето (в дупето - б. а.) ще може, или няма да може. Което е тежка психологическа работа. Случвало ми се е след снимки да не мога да говоря дори.
Момичетата се снимат голи без проблем, защото ми се доверяват. Знаят, че при мен няма прекрачване на границата и това съм си го наложил като правило от първия ми ден фотография. Дори не трябва да си го помисляш.

Понякога е трудно да се контролираш - нормално, в крайна сметка си и мъж... Но с годините съм си изградил начин на общуване и всички тези красиви жени знаят, че - не дай си Боже, всичко се случва, но - това е работа и аз ги приемам като обект. Усещат от мен само желание да си направим взаимно хубави снимки. Иначе не биха се отпуснали.
Сигурен съм, че дори да си направя експеримент някой път, дори само с поглед да флиртувам, снимките веднага ще се провалят.

Моделите ми омръзват на четвъртия-петия път. Тези, които се снимат активно, реално се научават да работят по един и същи начин и не те слушат вече. Имат заучени движения и пози, в които си знаят, че изглеждат добре. В този момент за мен всичко приключва.
Искам да ме запомнят с чистата и проста фотография. Лелеее... къде ме забихте. Изобщо не държа да ме помнят.

Състезавам се да надграждам фотографията си така, че да се появява повече в списания като Polanski - едно независимо американско издание, суперлимитирано, излиза в 500 броя веднъж в годината. Издателят случайно ме открил. И беше мегаяко - някой ти пише, айде, направи нещо, ти виждаш предишното му издание и се въодушевяваш, тичаш такъв...
Може да съм снимал 15 години, ама се почувствах като малко дете, особено пък като ми изпрати броя после. Без да ме познава, беше селектирал осемте най-добри кадъра, беше ги вкарал на точния брой страници, на точното място. Мисля, че случки като тази са основната ми цел и творческо удовлетворение в момента.

Нашето ниво тук е ограничено от нашата среда. За да има модна фотография, трябва принципно да има модна индустрия, а у нас тя е по-скоро условна. Така че трудно можем да се състезаваме със света, но пък в крайна сметка пробваме и в тази си трудност създаваме неща, които са технически много по-подготвени. Просто ни липсва модната част.

Основният ни проблем е, че не можем да имаме собствен стил, с който да живеем и да изкарваме прехраната си. Колкото пъти съм работил по света, толкова са се шашвали, че мога да снимам като десет различни фотографи. Нашата среда ме е научила на това. А аз искам да снимам като мен си.
Най-важното е да си слагаме сами критериите и да си ги вдигаме. Липсата им убива цялото пространство.

Новото при мен е, че спрях да правя планове, защото така сам се спирам.
Обикновено съм в стрес (бурен смях).
Все си повтарям, че трябва да съм земен.
Влизам в огъня заради всичко - много ясно, без проблем. Ако е интересно.

Никой не подозира за мен, че съм добър човек. Ако не ме познаваш, ще кажеш, че съм темерут или се правя на интересен. А всъщност аз не мога да говоря, слаб съм с думите. Като вдигна фотоапарата обаче, става друго - вууууф, магия. Тотално различно е.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Z-та световна война. Между другото е супер, може да загубиш два часа с него. Понякога не е нужно да има много смисъл. Аз ако тръгна да търся смисъл във всичко, което гледам, просто мога да се самоубия. На кино ходя, за да се забавлявам. Вкъщи гледам по друг начин, търся други неща, опитвам се да се уча.
Най-големият режисьор за мен е Копола. Просто ми харесва камерата му. Ларс фон Триер също. 
Обичам също и сериали. Сега тъкмо довърших Ханибал - много е добър като начин на снимане и сюжетът е як. Има и интересни препратки към Матю Барни, които може би само аз ги откривам, но примерно убийствата са толкова арт направени... точно като ранното му творчество, сериите Cremaster. Ей така изглеждат и са брутални, чисто визуално.
Планирам да видя Човек от стомана. Виждате колко е безумно - мога да гледам и най-комерсиалните глупости и същевременно точно обратното. Аз съм визуален мелез, събирам всякакви картинки.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам интернет радио. Сега съм се вманиачил по това на PIG Mag.
Но най-якото е, че 1000names ми дадоха една селекция с турска музика, която бяха направили за откриващото парти на Sofia Design Week. И от три дни я слушам нея - сайко-диско от 1968-а. В Истанбул са били тотално напред с цялата история. 
Обаче мога да слушам и Tyler, The Creator, и Kendrick Lamar, и Blood Orange. Гледам просто да съм тук и сега.
Най-готините концерти, на които съм бил, са два и тук мога да ви изненадам. Първият е Lovebox Festival в Лондон - целият. Другият е (триумфално) AC/DC. Аз с тях съм започнал осъзнато да слушам музика.
В София искам да дойдат Daft Punk. Ще отида и ще се сцепя. Това е.

ФОТОГРАФИЯТА
Иска ми се да видя ретроспективната изложба на Хелмут Нютън, която мисля, че доскоро беше в Атина, сега май е в Рим. Единият от асистентите ми донесе албум от нея. Там може да видиш най-добрите му неща.
На фотоизложба тук не съм ходил отдавна. Хората, които правят фотография като за изложба, са двама-трима - като Мисирков/Богданов и Мишо Новаков, който рядко показва, защото още е неизграден и точно това ми харесва - как открива себе си.
Аз самият подготвям нещо от няколко години, но още не мога да го покажа, защото не съм си открил точното място. За мен изложбите трябва да са в големи пространства и да могат да дишат. Харесва ми примерно галерия Индустриална, обаче ние нямаме културата да ходим по такива места, нали, леко встрани от НДК и Народния.
По стените у нас имам постери и най-различни неща, които съм намирал по улиците, като един мегаяк надпис „Dream" с букви, изрязани от огледало. Фотография не може да слагаш просто ей така, защото тя трябва да те дразни и да те предизвиква да я гледаш. Затова нямам снимки по стените, прекалено са обременяващи. За тях ти трябва първо голяма къща.
Най-важните за мен фотографи са Ричард Аведон и Хелмут Нютън от по-старите. От по-съвременните - Марио Соренти, Инес и Винуд, Волфганг Тилманс.
В момента ми е по-интересно да гледам тотално непознати автори, от новото течение, които експериментират с типа фотография, който на мен ми харесва. Следя примерно Матео Монтанари, Брет Лойд, много са. Просто не помня имена, помня картинките им.

Васил Германов показва най-доброто от себе си в изложбата Фашон във Фотосинтезис (бул. „Васил Левски" 57) от 4 до 30 юли. Откриват довечера от 19:00. В неделя (7 юли) от 11:00 е свикана и среща с всички автори

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев