Велислава Попова

Може да видиш Велислава Попова с (легендарните й в определени среди) розови гуменки на протестите всяка една вечер и всяка една сутрин пред Парламента, включително и с лонгборд по „Цариградско шосе". Да я извадиш от анализите, коментарите и прогнозите за хода на събитията оттук нататък, граничи с невъзможното.

Ние обаче се пробвахме да я видим от онази страна на живота, в която най-жестокото нещо е да намериш черно сако, което не се глади, майка ти не пропуска да напомни да си изправяш гърба, а когато „Бойко Борисов проговаря пред Сашо Диков", отваряш айпада и слагаш слушалките. Дори и да си с приятели в One More Bar.

В първите 15 минути след новината за назначаването на Пеевски си повтарях само: „Сега трябва да помисля за коя държава заминавам." Абсолютно съсипващо беше. Не говоря за конкретната личност, а за модела - всичко, срещу което си се борил, победи.
Това беше причината да спра да се занимавам с журналистика и първия път (когато от редактор на отдел Медиа и реклама в Капитал, става маркетинг директор на Икономедиа - б. а.) - защото си даваш сметка, че без значение какво ще напишеш, разследваш или откриеш, нищо не се случва. Сблъскваш се с мълчание или с ужасно повърхностен отговор. И тогава се надигна тази невероятна вълна на #ДАНСwithme.

Протестите на мен лично ми връщат смисъла.
Още първата вечер на площада разбрах, че нищо не е било напразно. Че има толкова много страхотни хора, които не си знаел къде са, но те са там и са... всичко, което следващата седмица вече се анализираше. Те ми върнаха енергията. При цялото напрежение, то изведнъж по особен начин ти дава сили, като перпетуум мобиле. Сега сигурно ако изведнъж си кажа: „Край, ще се спра и ще си почина", ще се разболея.

Купих си розовите гуменки нарочно. Тоест, случайно ги видях, но реших, че това ще са гуменките на протеста. Защото той е толкова важен за нашето поколение, за битката ни, за ценностите ни, че искам буквално някой ден да кажа на децата си: „С ей тия гуменки всяка вечер отстоявахме позициите си."

Силно ме впечатлява и протестната креативност. Както един приятел беше написал, тук, в центъра на София, е пълно с копирайтъри и криейтив директори. И се случват толкова разговори, които от години липсваха. Не разбирам само защо не излизат всички хора, които подкрепят протеста - слагат си знаме на балкона или колата, но иначе вечер ги няма.

В момента най-сериозно липсват лидери. И може би този протест няма да ги роди. От една страна осъзнаваме, че има нужда от някой, който да насочва протеста или да оформя посланията. От друга - всички са силно индивидуалисти, всеки говори от свое име, никой не смее да каже: „Ето, аз представлявам протестиращите" - от страх, че отзад ще кажат „Абсурд!". Има много, много, много силни гласове и никой, който да ги изрази. Не знам дали накрая това няма да се окаже по-голям минус, отколкото плюс.

Вярвам, че ще постигнем оставка през този мирен и умен натиск, през активирането на повече канали, след като започват да се включват и страната, и външните държави. Разчитам и че вътре в БСП съществуват достатъчно хора, които имат принципи и ще спрат да се снишават.

За съжаление, смятам, че няма да минем с едни нови избори. Очаквам по-скоро втори цикъл на протести, несъгласие и следващи избори, докато се появи алтернатива. А появяването й, според мен, изисква престрашаването или желанието на хора, които са успели и морални, да се откажат от личните си бизнеси и кариери, и да опитат в политиката - колкото и управлението да е мръсно, трудно и по съвсем други правила, обратни на техните ценности.

В главата ми е пълно с ужасно бързо прескачащи се мисли. С мечти също.
Тайно си мечтая да живея на плажа и, някак си, да имам бар. Даже си го представям да е на остров, където хората идват с лодки, заминават, пристигат... И пак бих вложила същата енергия. Това е част от мен и непрекъснато споря с най-близките ми хора защо се занимавам с Дневник едва ли не денонощно. Ами не мога по друг начин. Вярвам, че каквото и да правиш, то става, само ако го правиш със страст. А сайтът е як проект с чуден екип и заслужава.

Не мърдам от вкъщи без телефон и iPad. Вече постигнах съвършенството да имам едно зарядно у дома, едно в офиса и едно в чантата.
Издържах без телефон два часа - имаше промоция на Amstel, в която трябваше да си го заключиш на гардероб, и никой не можеше да повярва, че аз съм там (смее се). Но удържах, за да победя предразсъдъка, че не мога без телефон. Според мен мога.
Притесняват ме само две неща: да не се случи важно събитие и аз да го изпусна; и да не се случи нещо лошо на хората, които обичам, и те да не могат да ме намерят.

Като си се съгласил да се грижиш за денонощна медия, зависиш от всичко, което се случва. И развиваш особен вид стрес - че във всеки момент, в който ти си планирал вечерта или уикенда, може да възникне ситуация, която изисква незабавна реакция.
Но пък се научих да оценявам най-простите неща - да имаш време за вечеря, да повървиш, да полежиш на дивана, някой да ти пуска музика. Другото е, че като ми се отвори един час свободно време, искам някакви екстремни неща да ми се случват. Бягства от реалността.

Никога не ми остава време за спорт, ей това си го признавам. Както казва Еленко, аз мога да напиша „1001 причини защо Вели няма да бяга днес" (смее се). А всъщност обичам да тичам.
Маниак съм на тема снимане (с телефон) и списания. Всякакви си купувам, повечето чужди. Получавам примерно Monocle и ми е като ритуал, сега чакам свободния момент. Стои на масата и дори не отварям плика. Другото любимо ми е The New Yorker - там не успявам толкова да чета, колкото да разглеждам карикатурите и да си събирам кориците.

Не съм скачала на бой от гимназията, когато - за ужас и изненада на всички - се сбих с най-добрата си приятелка. Дори не помня за каква глупост беше. Но на човек, който толкова лъже или толкова се е самозабравил, бих отишла да му ударя два шамара.
Непрекъснато си повтарям, че ако искаш нещо, може да намериш време и начин. Но не го изпълнявам.

Под леглото ми има паднала книга или списание. И винаги си държа под дюшека клонките от Цветница - за здраве и за да ме пазят.
Влизам в огъня заради любов.
Беше велико, когато се научих да карам уиндсърф преди няколко години. И по-точно - този момент, когато успееш да опънеш платното и чуеш припукването от вятъра. И започнеш да се носиш.

Никой не подозира за мен, че нямам никакви амбиции. За съжаление нямам и планове. Но хората смятат, че съм ужасно амбициозна и, това е - не може да ги разубедиш (смее се). А аз никога не съм знаела къде искам да бъда. Тъпо е, но наистина не знам какво бих искала да правя след три години.
Животът е за да изпитваме удоволствие.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Великият Гетсби. Беше като парти филм, нямаше дълбочина или докосване, по-скоро е като избухване за сетивата. Ужасно не ми хареса, че е 3D.
Най-големият режисьор за мен е Фелини, четох и книгата му. Майкъл Ман, Оливър Стоун.
Любимият ми актьор е Леонардо ди Каприо, когото преди изобщо не харесвах, като изключим Защо тъгува Гилбърт Грейп, естествено. После обаче влезе в това тийнейджърско клише... Забелязах го отново в Кървав диамант и мисля, че става все по-добър с годините. После и Генезис - три пъти го гледах и сега пак бих, изумителен е.
Планирам да гледам какво ли не. Сега конкретно по препоръка - Зрителна измама. Не свалям филми вкъщи, много обичам да ходя на кино - като бягство от реалността ми е.

МУЗИКАТА
Мога да слушам всякаква, но не мога да запомня кой пее. Много ми се смееха как всеки път като чуех „Set Fire to the Rain" на Adele, питах „Абе, това кой го пееше?" Иначе започна ли да слушам едно нещо, примерно ZAZ, съм в състояние да го слушам до припадък - помага ми да редактирам и въобще ме вдига в работна среда.
В момента съм на Lana Del Rey и „Summertime Sadness", Агнес Обел и „Riverside" - нея я открих в постановката Хамлет. Слушам доста и Роби Уилямс. И всякакви миксове в SoundCloud.
Никога няма да ми омръзнат The Beatles.
Последното ми откритие е Iron and Wine, благодарение на една приятелка. И, за да го подкрепя, даже си купих музиката от iTunes.
Концертът, който никога няма да забравя, е на Роби Уилямс в Будапеща. Миналата седмица имаше шанс да отида да го гледам на Уембли, обаче се притеснявах, че може точно в този ден да подадат оставка и аз да изпусна цялата кулминация. Ужасно ме е яд. И това също им го пиша на сметката.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Малкият принц или може би Тайната градина, която четох като съвсем малка и тогава много ми разви въображението. От следващите години бих казала Маркес.
В момента чета биографията на Свети Франциск от Асизи, до която стигнах, защото в един текст на Манол Пейков в Дневник, имаше хубава негова мисъл. Започнала съм и новата на Васил Георгиев - Апарат. Аз така си ги почвам, нареждам си ги и съм по малко в началото на всяка.
Много ми говореха за Теория на облаците - понеже обичам да снимам облаци и няколко съвсем независими човека ми писаха да я прочета. И наистина страшно ми хареса.
Най-добре пише Маркес. Сега пак чета негови неща и те са толкова изумителни, че  наистина не знам как ги пише.

ТЕАТЪРЪТ
Последно бях на Хамлет и искам пак да го гледам, задължително.
Постановката, която ми се е запечатала най-силно, е Хъшове на Александър Морфов. На 3 март винаги съм си казвала добре, защо никакъв патриотизъм няма в мен, защо тези знамена не ми предизвикват чувства, каквито хората казват, че трябва да изпитваш? И Хъшове беше толкова зареждащо. Някак те изпълва с гордост. Промени ми отношението.
В абсолютен шок излязох и от Козата или коя е Силвия? Заради всички неща, които ти слага да мислиш. Гледала съм я няколко пъти, но помня първия - как всички си тръгнахме в мълчание. Наистина стряскаща и предизвикваща.
Не пропускам представление на Явор Гърдев. Адски малко хора могат по този начин да те предизвикат интелектуално. Той те кара да искаш да знаеш повече, да прочетеш, да научиш. Харесвам такъв тип хора във всякакви сфери. Александър Морфов също бих сложила тук.
Любимият ми актьор е Владо Пенев, още от Измислици-премислици (смее се). Консултирахме сериала на БНТ Четвъртата власт и бях веднъж на снимките на Самуел Финци. Преди само бях чела за него в Германия и бях гледала една постановка. Суперсилно впечатление ми направи. Може нищо друго да нямаш в кадър.

ИЗЛОЖБИТЕ
Най-много обичам изложби на репортажна фотография, каквито обаче в България има рядко. Обожавам да разглеждам всички снимки на Reuters или AP и рубриката „The Big Picture" на The Boston Globe - фотографиите там са толкова впечатляващи, че ти казват всичко за събитието.
Днес ще ходя на откриването на Димитър Кенаров в галерия Ластици - показва снимки от Истанбул. Не е фотограф, но ми е любопитно какво е направил. Иначе последно гледах голямата френска изложба от Petit Palais - Париж 1900.
На стената вкъщи имам една от снимките от 703, които подаряваха накрая, като закриваха бара. Имам също корици на The New Yorker и много бих искала да си купя или някой да ми подари една невероятна снимка на Ейми Уайнхаус от изложбата в новия Крим.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев