Весела Данчева и Иван Богданов

Тия две пиленца ги гоним от месеци и все се разминаваме, щото те не се спряха да обикалят по фестивали с късометражката си Баща, а напоследък и да се завръщат от тях, окичени с почести. Последната дойде преди дни от Лайпциг, където взеха Златен гълъб на един от най-престижните форуми за анимация и документалистика. Всъщност имаме и друг повод този път да ги хванем в гнездото и да си погукаме за живота и за това болезнено красиво 16-минутно парче, в което петима режисьори от четири националности анимират истинските истории на пет пораснали деца и техните бащи.

Вместо да залепят историите една след друга обаче, Иван и Весела са си разкатали фамилията да ги сглобят една в друга по всички правила на документалното кино. Ако питаш Иван, впрочем, можело и по-добре да стане. И ти предлагаме наистина да го попиташ какво толкова има да му бучи на Баща - на 9 ноември (петък) в +това, където от 19:00 правят премиера на DVD-то с безплатна прожекция и среща с българската част от екипа. Другото яко на филма е, че съвсем реално доказва, че идеята на Компота работи - да събереш иначе разпръснати по собствените си ниши, ужасно различни като стил и усещане за света, но до един убийствено добри художници, илюстратори и аниматори, да им дадеш свободата да бъдат себе си и накрая да извадиш от казана нещо толкова мощно, колкото тези шестнайсет минути, за които вече стана дума. И, казвайки това, с ръка на сърцето номинираме Компот Колектив за цялостен принос към българската анимация и начин на мислене въобще.

За всички, които още не са гледали Баща, кажете - как са бащите, какво правят?
Весела: А, те дойдоха от Диана (журналиста, пътешественика и човека зад Бела Речка Диана Иванова, която дава идеята за филма и събира историите - б. а.). Нейната теория беше, че бащата е фигурата, която кодира у теб отношението към институциите и държавата, и тя искаше през личните истории да се проследи социалната и политическа промяна, която се случи в България.
Иван: Ама накрая тази линия я изчистихме във филма.
Весела: Да, защото се оказа, че взаимоотношенията между децата и техните бащи са много по-силни и могат да пребъдат през времето. И далеч по-важно е това, че хората успяват да споделят пред един непознат толкова дълбоко съкровени преживявания, които не могат да кажат на родителите си.
Иван: Това е шокиращото. Отиваш при някого и започваш да си говориш с него неща за семейството си, които... Аз пробвах с баща ми и някак не можа да се получи този разговор.

Какво друго излезе наяве?
Иван: Диана направи двайсетина интервюта за филма и имаше въпрос „Като какво животно виждаш баща си?" Изскочиха няколко вълка, два-три коня и две-три кучета. Но повечето бяха вълци. И всички бащи са лузъри - или като кариера и лична изява, или, най-често, във връзките със семействата си. И нашето поколение наистина по същия начин гледа на държавата - като на лузър, който общо взето не успява да свърши за нас нищо. Не знам дали се дължи изцяло на връзката с бащата, но ако искаш, може да изкараш такава история.
Весела: Интересното е, че година преди това ние с Иван участвахме в уъркшоп на Фил Мълой (английски аниматор и кумир на Компотите - б. а.) и бяхме впечатлени как за адски кратко време съумява да изкара от теб такава съкровена дребна тайна или мисъл, върху които правиш филмче...
Иван: Идеята беше да използваш някаква тайна, от която много те е срам и не си я казвал на никого. Аз примерно преди време си мислех да убия баща ми. И като не ми хрумна друго, направих Stupid Boy - за него и за мене, как искам да го убия.
Весела: И Диана като спомена бащата...
Иван: ...те някак се слепват по естествен начин нещата.

Кога идват най-яките идеи?
Весела: Когато не мислиш за тях.
Иван: Лошото е, че идват постоянно. (смеят се) Но това не води доникъде.
Весела: А, да, с Иван е така. Той почти всяка сутрин или следобед идва и казва: „Имам идея за нов филм!" И аз: „Записвай си!" (смеят се) Аз помня, помня, обаче за него трябва картотека.
Иван: Проблемът е, че потокът от идеи не струва нищо без дисциплината да ги екзекутираш. Ако го нямаш това, идеята какво е? Нищо.

Кога ви се получават филмите?
Весела: Когато идват някъде от дълбоко, отвътре в теб. Получава се много странна чувствителност и особена атмосфера. Имаш картина, звук, време, в което да разкажеш историята и всичко създаваш ти. В случая с Баща имахме интервютата, но обикновено ти си актьорът, ти си локацията и става страшно омагьосващо. Супер те отваря анимацията, защото няма правила - нещо, което е нарисувано, така или иначе не е реално и ти си абсолютно свободен да направиш каквото си поискаш. Като занаят, естествено, си има правила и методи, но виждаш колко е чаровно да ги счупиш и публиката да ти повярва.

Кога има опасност да ви гръмнат компотите?
Иван: Когато имам да правя повече от едно нещо. И отебавам всичко.
Весела: Аз мога малко повече да мултитасквам.
Иван: Ти можеш много, ама...
Весела: Да, и аз блокирам, когато ме заливат хиляди дреболии.
Иван: Тя е и доста по-отговорна и в този смисъл се свързва и се закрепя за повече работи.
Весела: Но тактиките ни за преодоляване на блокирането също са тотално различни. Аз примерно продължавам да ръчкам, дори да виждам, че не е в задоволителна посока. Обаче дерзая, опитвам, рисувам и си знам, че линията ще се отпуши.
Иван: Тя е териер, не пуска.
Весела: Докато Иван, даде ли някъде засечка, се разсейва. „Не ми е ден" и точка.
Иван: Лягам си.
Весела: И казва: „Аз като си поспя, ще го помисля и то ще се случи." (смеят се) Но - наистина! - в момента, в който поспи половин час, излиза с решение, което е брилянтно.
Иван: Понякога.

Какъв ви е проблемът?
Весела: Прекалено лесно се доверявам на хората и вярвам оптимално в тях. Някой път става проблем, но аз си го смятам за качество.
Иван: Аз бих искал да мога повече да обичам. Генерално. Не искам мене да ме обичат. Искам аз да мога да обичам. По-добре ще ми е (смеят се).

Играете ли го режисьори в живота?
Иван: Весела е кмет!
Весела: Режисирам тука и Алеко (сина им - б. а.), и Иван...
Иван: Аз имам някаква представа за това как да протича животът и като започне да не протича така, ставам режисьор. Иначе не съм. (тихичко) Аз съм мързелииив.

Вие и без това сте си нечовеци, но ако наистина не бяхте хора, в каква друга форма бихте се подвизавали?
Весела: Аз искам да съм нещо, което да си седи мирно и да наблюдава.
Иван: Костенурка? Студенокръвно е.
Весела: Не, може някакво дръвче, ако не го секат. Ето това е нещото в мене, което някак ми липсва. Аз се организирам и съм териер в свършването на работата, но всъщност най обичам да наблюдавам света и живота. Ако го правя повече, мисля, че ще се радвам.
Иван: Мхм.
Весела: Искам да съм кученце, което се припича на слънце и гледа какво се случва около него.
Иван: Аз бих искал да съм нещо, което лети. Птица някаква. (мисли) Граблива не е много хубаво...
Весела: Е, нищо де, ама е силна!
Иван: Абе, някакъв папагал би ми било добре.

Друго какво обичате?
Весела: Да ми е леко на душата.
Иван: И аз това щях да кажа. Да има мир.

Какво ще правите след Баща?
Весела: Едно по-кратко филмче с измислена история. Сега сме на етап да преработим сценария леко.
Иван: Няма да е леко.
Весела: Добре де, казва се Пътуваща страна и е за личната свобода. Героите живеят на един огромен кон, има разни исторически препратки, знаме с опашка...
Иван: ...ама не е историята на България.

Аха. Не ви е ли време за пълнометражка?
Весела: Напоследък все това ни питат, обаче мене тръпки ме побиват, защото има едно огромно количество работа, чисто занаятчийска, която трябва да се повери на много голям екип, който ти трябва да го скачиш...
Иван: ...и да го държиш. А аз, понеже не съм изцяло удовлетворен от Баща, си мислех, че когато си глава на нещо, колкото по-голям гъз си спрямо другите, толкова по-добър става филмът. (бурен смях) Обаче сега, като почна да печели толкова награди, почвам да се замислям дали не съм прекалено голям гъз.

Баща плюс Весела, Иван и останалата българска част от екипа са в +това на ул. „Марин Дринов" 30 на 9 ноември (петък) от 19:00

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев