Веселин Овчаров

Това момче се мисли за птица. Хич не му е удобно на земята и вестибуларният му апарат не действа добре на твърда почва. Както вече стана ясно, той се занимава с акробатичен парапланеризъм и това му е работата. Други като него у нас все още няма. Ако грешим, да се обадят.

Ама ти не си мисли, че този модерен Икар се мотае из София и ходи да кара на Витоша, когато е хубаво времето. Нищо подобно. Веселин обикаля света и прелита над всички места, по които ние въздишаме денем и нощем. Чили, Колумбия, Перу, Бразилия, Намибия, Хималаите... Да продължаваме ли?

Сега би трябвало да е някъде из Китай, после малко Турция и след това Хавай. Знаем, че и ти цъкаш с език и някаква лека завист може би започва да гложди сърцето ти, затова те съветваме да прочетеш какво ни каза Весо за мечтите. Трябва да признаем, че доста работи ни се изясниха.

Фотография Predrag Vuckovic / Red Bull Content Pool

От детска възраст ме влекат приключенията. И винаги съм се занимавал с някакви спортове.
Първата ми истинска страст беше сноубордът. Бях посветен тотално. Но, както се случва често в живота, няма нужда да изчерпаш това, което обичаш, за да го смениш. Просто може да откриеш по-хубаво.

Сега работя над себе си. Общо взето, това, което искам да правя като приключения, в последните години се превърна в работа, но дотолкова, че да оцелявам. Не мога да си позволя странични неща. Не мога да си кажа отивам един месец на ваканция, просто ей така, да си почивам на някакъв плаж, или да си купя кола, или еди-си-какво.
Начинът ми на живот е изключително забавен, за повечето хора недостъпен, даже за тези с пари, защото се оказва, че времето е най-ценно.

Първият ми полет беше много смешен. Бях на 18 и реших да си направя подарък за рождения ден. По това време нямаше теория, нямаше радиостанции, по които да ме ръководят, мястото също не беше най-подходящото. Инструкторът ми каза, че ще кацна до едно дърво и като съм долу, просто да дръпна управлението. По принцип там нямало опасности, но за мой късмет точно тогава се откъсна някаква термика (термичен вятър, образуван от разликата на температурите на въздуха и земята, б.а.) и ме вдигна ужасно. Завърших в двора на една къща. Не много меко кацане, но от този момент, общо взето, не съм спирал.

Фотография Любомир Асенов

Сбъдването на мечтите е прекрасно, но и малко объркващо, защото на другия ден каквото и да си направил, колкото и да е било невероятно, вече го няма онова чувство, което те кара да се усмихваш без причина. Хем е хубаво, хем малко те плаши, защото знаеш, че постоянно трябва да вървиш към нещо.

Обичам да се движа в компания, никога не държа да правя нещата изцяло индивидуално, за да не би някой да ме засенчи или да ми попречи. Напротив, най-хубавото е да можеш да го споделиш.
Заобиколен съм от хора, които имат същия заряд, същата мотивация, като ниво почти никога не се различаваме и това много ни помага да осъществяваме всичко, което сме си наумили.

Най-хубаво се лети там, където не си летял досега. Иначе любимо ми е в Каракорум, Северен Пакистан, където бяхме последните две години. Това може би е най-хубавото място на Земята. Там наистина се чувстваш на друга планета - заради размерите, формите, нереално усещане. Тези гледки ми се запечатаха страшно силно и ме преследват постоянно.

Личен архив

Ужасно много хора си мечтаят да правят това, което и аз. Но не се осмеляват, а то реално апетитът идва с яденето. Ако само го мечтаеш, няма да стане. Трябва да започнеш да правиш крачки в един момент. Дълго време седях тук и се чудих как ще я карам, защо нямам възможност да отида там, където си искам... Просто се насилваш, прежалваш се, правиш крачката и ти се отварят очите и цялата ти ценностна система се пренарежда.

Първата повратна точка в живота ми беше при заминаването ми за Непал. Без никакви пари в джоба, само с крилото и с надеждата, че мога да се справя сам. Първите две седмици беше забавно. После като се опитах да си намеря работа, беше невъзможно. И в един момент взех да се чудя какво се случва тук и на кого да се обадя за помощ. И аха-аха да си направя извод, че заминаването ми е било глупаво и несериозно - чат! - нещата тръгват и става по-хубаво отвсякога.

Успях да си намеря работа в една от компаниите, които се занимаваха с туристи, и започнах да ги возя. Това ми даде възможност да си плащам престоя. Целта ми беше да тренирам. Не е имало комерсиален подтекст, макар че много хора ходят там, за да изкарват пари с летенето. То не е лошо, защото като работа е най-хубавата, която може да си представиш - пак летиш, пак правиш разни трикове с тандема, хората се разплакват от щастие, прегръщат те и ти плащат.

Другият сериозен момент беше съвсем наскоро, тази зима, когато имах усложнения с пътуванията. Това ме спря за шест месеца. Договорите ми изтекоха заради неуспеха на една експедиция до Пакистан и трябваше да стоя тук половин година. Пълна дупка, дълга зима се задава, никакви пари в джоба, дългове, провал на проекта, брат ми пострада... Просто беше много тежък момент. И си спомням как с един приятел се смеем нещо на иронията на живота и буквално си харча последните пет лева в някакво заведение и оставям бакшиш на сервитьорката, понеже аз от време на време така обичам да ми се нареждат нещата (смее се). Момичето се усмихна, прекръсти се и вика: „Айде, днеска ти е ден". И след 20 минути ми се обадиха от Red Bull.

Фотография Predrag Vuckovic / Red Bull Content Pool

При мен винаги всичко е на ръба на срокове и възможности. Много пъти са ми давали виза в същия ден на полета.
В Намибия като бях, ме спират на границата с Ботсвана и ми казват: „Ама ти къде си тръгнал с тоя български паспорт?" И аз: „Ама защо, не може ли сега тука нещо..." Десет човека екип и те се пулят какво става. „Не може, трябва да се върнеш еди-си-колко хиляди километра, да подадеш документи, да чакаш две седмици..." Моля ги, предлагам им какво ли не - не става. Свързвам се с българския посланик в Намибия и той ми казва: „Ооо, момче, това, дето сте намислили да правите, е страхотно, ама да знаеш, че си се издънил. В твоята позиция, че даже и на по-големи летища, са попадали и други хора... Никакъв шанс. Да не те отчайвам, ама след два дена ако не ти се обадя, си събирай багажа и си тръгвай". А аз съм в едно поле с една будка и това е. Моите хора тръгнаха, аз седя два дена там като циганин, чакам и се моля.

Минава дедлайнът, навеждам глава - явно ще е другият път. Тръгвам наобратно и става пак като на филм - идва някаква буря, завалява дъжд и аз влизам в единия пункт и просто не мога да изляза заради пороя. И докато седя там, идва един от граничарите и ми казва: „Имам добра новина за теб". Реших, че ми носи нещо за ядене, защото не бях ял от два дена. „Не, по-добра, едно писмо ти нося." Викам, не се майтапете, аз знам, че вече писмо няма как да дойде. „Не, бе, наистина." И в крайна сметка съм първият българин в международните отношения между Намибия и България, който го пускат ей така, на чомпек, с някакъв бял лист, да влезе.

Проблемът ми е, че на моменти се чувствам откъснат от хората, на които държа. Мечтата ми е да имам достатъчно възможности, за да пътуваме на всички места, по които ходя, заедно.
Блокирам, когато съм дълго време на земята и съм твърде ангажиран. Почвам да се разклащам лекичко и да се изнервям и това ми пречи.

Личен архив

От летенето се научих на уважение. Започнах да ценя адски много неща - природата и хубавото време най-вече.
Като гледаш от високо, се вижда, че човешкото безхаберие и безотговорност на места са в прекалено големи размери.
Съревновавам се със себе си. Всеки ден. Тази битка е безкрайна. Човек винаги може да натрупа още и още умения.

Когато съм болен и не се чувствам добре, в мига, в който литна, ми става хубаво. Буквално като ударна доза антибиотик ми действа.
Най-голямата ми неподхваната мечта, която си оставям за десерт, е хавайски сърф на гигантски вълни.

За световния рекорд май другите се вълнуват повече, отколкото аз самият. Тази фигура (премятане през крило в синхрон, б.а.) имаше адски силен емоционален ефект върху мен, когато я направих за първи път. Така не съм се радвал на друго. Беше в далечната 2007-а. Тогава я владееха 10-15 души в света, сега вече са стотици. Рекордът беше по-скоро признание за хората, които ме подкрепят, и за спонсорите.

Не изпитвам нужда от някакви постижения, за да се чувствам на място.
Един ден ми се ще да мога да прелетя 500 км и да знам какво е. Моят най-голям полет е 200 км.
След десет години се виждам също толкова активен, но с по-премерени изстрели. Няма да се хвърлям на всякакви пътувания, предполагам, че ще се занимавам с по-сериозни проекти и ще обръщам по-голямо внимание на близките си.

Фотография Любомир Асенов

Следи Веселин Овчаров тук

Текст Боряна Телбис / Фотография Predrag Vuckovic / Red Bull Content Pool (първите две най-горе) и Любомир Асенов (третата)