Веселина Николаева

„Месец след края обикновено съм в екзистенциална криза, в безтегловност. Това нещо вече не е твое, откъснало се е от теб и се усеща страшна пустота..." Това не е следродилна депресия. Това е раздялата на 37-годишната Веселина Николаева с всеки неин фотографски проект. Защото тя ги носи така - в себе си, в бавни месеци навлизане крачка по крачка все по-надълбоко и по-надълбоко, в пълно отдаване. „С времето обаче се научих да застъпвам идеите, да не си оставям празно мисловно пространство."

В момента в +това е последната й изложба 1300 грама в подкрепа на кампанията Децата ни не са биологичен отпадък на Български хелзинкски комитет и фондация Макове за Мери. На кадрите са майки и бащи, чиито мъртвородени бебета са били изгорени в болницата, без право родителите им да се сбогуват с тях, често дори без да ги видят. „Бъркаш в най-голямата им болка и наливаш оцет. Цялата тази практика за мен е абсолютно варварска. Човекоядна." Чисто интуитивно Веси е снимала и малките предмети, които те си пазят - гривна от родилния дом, дрешка, играчка. „Нямам представа как хората четат снимките, но се надявам да личи тихата болка, истинската, която не може да се режисира."

Веселина Николаева винаги работи така. Малко като антрополог. Малко като психолог. Малко като хирург. Историите й влизат в теб на пръсти, уж нищо не пипат, а остават дълго. Или ти не може да ги пуснеш да си тръгнат просто така.

Фотографията дойде при мен, когато бях при моята прабаба. Тя си беше наредила на един скрин снимките на нейните починали дъщери. И пред всеки портрет имаше чинийка, в която през ден слагаше нещо за ядене - бонбон, парче кекс... И си говореше с тях. Онова, което аз забелязвах - трябва да съм била на пет-шест години - беше, че храните изчезват и се появяват нови. Обяснявах си го, че момичетата се пресягат от снимките и си изяждат всичко. Вечер пък баба ни показваше албуми от войните и ни разказваше...

И тогава ми се появи идеята, че зад снимката има страшно много живот. Предистории и следистории. Така разбирам фотографията и до днес. Мисля, че дори не съм го приемала по магичен начин, а като нещо съвсем нормално. Баба ни разказваше и за самодиви и самовили естествено, така че в целия този приказен свят снимките си пасваха съвсем на място.

Като малка обаче исках да стана анатом патолог. Моят баща е лицевочелюстен хирург и аз съм израснала с черепи, скелети, книги по анатомия. Винаги ми е било интересно - отварям кориците и вътре се разкрива светът зад кожата. Фотографията ми действа по абсолютно същия дисекционен начин. Използвам я като скалпел.

Днес съм разказвач на прикази. Джон Шарковски казва, че има два вида фотография - прозорец и огледало. Фотографията прозорец е тази, която информира. В огледалото обаче виждаш и автора. Документалната фотография, или наративната, както се нарича сега, ми дава правото да заставам зад определена позиция и пространството да бъда субективна и да отделям много повече време.

По-ценно от снимката е точно това време, което прекарвам в проучвания, и срещите с обектите ми. Моето любопитство не се удовлетворява само с кадъра, а със знанията и информацията около него - какво се случва, откъде идва, защо се е стигнало дотук, защо хората са такива, каквито са. Преплитат ми се антропология, етнология, психология и този комплексен начин на работа ми носи истинското удовлетворение.

Когато снимам, се отричам от своята индивидуалност, ставам леко прозрачна, изчезвам.
Като фотограф съм тоталната противоположност на всичко зрелищно. Друг е каналът при мен, на друга честота работи.
Приятелите ми ме смятат за излязла от приказките.
По душа съм сантиментална.

Интересно ми е да влизам в сюжети, в които намирам по нещо от себе си. Почти всичките ми проекти са започвали, защото съм търсила отговори за мен самата, затова тръгват и тези големи проучвания на историята при мен. Тук е единственото ми разминаване с медицината впрочем. Тя търси симптомите, аз - първопричината.

Проблемът ми е, че съм нетърпелива, сприхава и припряна. А когато снимам, трябва да съм слонски бавна. В 7-мо училище например (проектът, в който Веси прекарва цяла учебна година с един от завършващите класове - б. а.) два месеца фотоапаратът само седеше на чина, не съм го пипнала. Говорехме си, опознавахме се. Исках да им покажа, че каквото и да правят „за пред камерата", на мен не ми е интересно. Започнах да снимам едва около Коледа, когато усетих, че те вече не ме забелязват.

Удовлетворението идва отвътре, не отвън. С годините се отдалечавам от егото. То вече не ми пречи. Не че съм се доказала пред света, просто съм опознала себе си.
Блокирам, когато се срещна с лъжата.
Идеите идват, когато дойдат. Изненадват ме.
Грешките са подаръци. Те са късметчетата.

Фотографията ме научи да бъда толерантна, дори към хора, с които имам коренно разминаване като идеология. Както казват, никога не знаеш другият човек в каква битка със себе си е.
Съревновавам се със ... (без да се замисли) Не, не се съревновавам.
Скачам в дълбокото, когато вярвам.

Време е да изхвърля илюзиите си. И малко багаж от миналото.
Сега съм тук, между идеи.
Щастлива съм, когато съм пила хубаво кафе сутрин.
Последно плаках, защото дъщеря ми беше с температура и не можа да отиде на рожден ден, на който много искаше.

Никога не знам нищо.
Животът е, за да опознаем себе си.
Ще ми се аз да съм казала: „There is no such thing as time".

Изложбата 1300 грама на Веселина Николаева в подкрепа на кампанията Децата ни не са биологичен отпадък е в +това на ул. „Марин Дринов" 30 до 25 ноември

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев