Винаги когато излизаш, затваряй вратата

​Ето, че отново прекрачваш прага навън от чуждия живот, който така топло те бе посрещнал и настанил, че за момент забрави, че си просто гост. От тук нататък сценарият ти е до болка познат – същите прашни пътища ще вървиш със събран в двете ти шепи багаж, съставен от оставащото ти достойнство. Нищо повече. Нямаш сили за нищо повече. Но и това ти стига, за да продължиш пътуването си. Само че нещо все се обърква. Я ще си забравиш фибите, я ще си забравиш шала. И все посягаш да се върнеш. Спъваш се в гордостта си толкова често, че вече е заприличала на вехтия парцал, с който баба ти забърсва рафтовете в плевнята на село. Стигаш до прага и...открехваш вратата.

​Омръзнало ти е да се въртиш в кръг, но толкова много те е страх от неизвестното и самотата, че предпочиташ да се върнеш на място, което няма нужда от теб и по-лошо – ти нямаш нужда от него. Не усещаш обаче как времето си минава, а ти повтаряш една и съща серия от действия без да достигаш до особен баланс. Сядаш и започваш да мислиш. Наистина ли имаше нужда да се върнеш? Можеше ли да да продължиш да живееш без да открехнеш онази врата и да надникнеш какво се случва зад нея без теб? Толкова свикна с токсичния въздух, че на чист такъв усещаш как се задушаваш.

​Даваш си ясна сметка, че е време да престанеш. Даваш си сметка и, че е добре да започнеш да се грижиш преди всичко за себе си и не би трябвало да си причиняваш едни и същи болки стократно. Някои хора обаче са твърде пристрастяващи – легнат ти на сърцето и после половин живот ги мислиш. И все пак кои са те, че да определят по-нататъшното ти съществуване? Едно знам със сигурност обаче – когато двама души са токсични един за друг, поне единият трябва да прояви куража да излезе, да затвори вратата плътно от външната страна и никога повече да не я отвори, ако ще от другата страна да се опитват да я взривят. Врати много в нашия живот и все железни – ако сами не поискаме, няма как някой просто така да ги отваря и затваря сякаш са порти на хамбар.

​Не звучи лесно и повярвай ми, не е. Но веднъж научиш ли се да си тръгваш, ще усетиш как цъфтиш. За правилните хора и за секунда няма да се поколебаеш дали е редно да останеш. Появи ли се нотка на съмнение, събирай си достойнството в шепички и бегом да те няма. Постоянното въртене в кръг живот ли е? Сигурно ли е още колко време живот ти е отредено, че да си позволиш лукса да тичаш в кръг? Не, разбира се! Затова майната им на „трябва“ и „не трябва“, майната им на грешките и пешките, които се опитват да разконцентрират царя в твоята вселена. Имаш днес. Имаш сега. Затвори скапаната врата и не я отваряй отново да надничаш – там вътре с теб или без теб си остава все така прашно и гнило. Не си тук да поправиш целия свят. Тук си да се справиш единствено със себе си. Живей го достойно тоя живот – един е и се случва сега!