Владислав Христов: Живеем в нелюбов

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. От 2018 година живее в Пловдив и работи като журналист и фотограф. Той е един от българските писатели получил с творбите си широка международна известност. Негова поезия е публикувана в литературни издания като "Granta", "Cider Press Review", "Drunken Boat" и др. Носител е на отличия в националните конкурси: За кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), за Хайку на свободна тема (2010), Добромир Тонев (2015), Славейкова награда (2015), Международния конкурс за хайку - Cherry blossom (2011), голямата награда “Basho-an” (2020) на Музея Башо, Токио, първо място на конкуса „Аkita” ( 2021) Япония. Шест поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на Световната Хайку Асоциация и на "The Haiku Foundation". Съставител е и на първия учебник по хайку на български "Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 18 езика.

Издадените му книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), "Обратно броене" (поезия, 2016), "Продължаваме напред" (публицистика, 2017), "Germanii" (поезия, немско издание, 2018), "Комореби” (поезия, 2019), „Писма до Лазар” ( поезия, 2019), „Мопсът на Вазов” ( кратки прози, 2021), „Мед от оси” (фейлетони, 2023), „Пойни птици” ( поезия, 2024 ). Предстои излизането на новата му поетична книга „Маслен нос”, а ето какво ни сподели той за "Пойни птици" и не само.

Разкажи повече за написването на книгата; писането, обстановката, вдъхновенията - обичайни и необичайни. 

Писането при мен е импулс, врата, която се отваря за кратко време, през което време трескаво пиша, после рязко се затваря. Сядам да пиша най-често като форма на реакция срещу заобикалящата ме среда. Стойностната поезия винаги успява да улови пробойните на съвремието, дупките, от които човешкото изтича, подвижните пясъци в които потъваме, моментите, в които сме поставени пред избор и тези избори показват истинското ни лице. С всяко свое стихотворение пишещият бели зелката на същността си пред своите читатели - несъвършена и изтъкана от слабости. Така сам поетът размитологизира себе си, а публиката осъзнава, че поетите не са нищо повече от останалите хора, просто влачат един допълнителен товар на гърба си.

Казвам товар, защото поезията не е забавление, а нещо, което поетът e нужно да себенадмогне. Това е индивидуален път, на който читателите са свидетели с всичките му провали и възходи. Позията е съпротива, камъче в обувката на всичко онова с което не сме съгласни. Тази съпротива е голямото ми вдъхновение и основен мотив да продължавам да пиша. През последните години всички ние заживяхме във време на отрезвяване. Катаклизмите винаги имат отрезвителен ефект. Започваме да се замисляме между какви хора живеем, оттам дойде и поляризирането на цялото общество. Всяко едно събитие, на което сме свидетели в България, а и по света, вече е повод за разделение, за крайно осъждане и заклеймяване. Като започнем от церемонията по откриването на Олимпийските игри във Франция и стигнем до това иска ли ЕС да ни отнеме розовия домат или не иска. Разбира се социалните мрежи дадоха възможност на всеки да стане „експерт” по теми, от които няма и хабер, нещо повече - делегира възможоност всеки да бъде съдник. Така цялото ни общество заживя в два лагера „наши” и „ваши”. От друга страна хибридната война постигна много лесно целите си точно в посткомунистически държави като България, където липсва силно гражданско общество, а преходът е полуслучил се - без лустрация, без изчистване от тоталитарното наследство. Появата на сантимент към соц времената, войнстващият кич, национализъм и крайнодесните настроения, са само вторичен продукт от годините целенасочено опростачване на народа и подмяна на ценностната система на няколко поколения подред.

На целия този нелицеприятен фон поезията има функцията да нормализира, да ни връща към човешкото. Дали успява? Песимист съм, но това ни най-малко не ме отказва от писането. То е отвъд рационалността и възможностите за контрол на самия пишещ. Разбира се, нужно е разграничаване на категориите „пишещ стихотворения човек” и „поет”. Ако в България в момента има 10 поета, то пишещите поезия хора са с няколко нули повече.

Днешната война се чува съвсем ясно в стиховете - пойните птици са сирени, снаряди, гранати, крилата от патрони; как войната се отрази на мисленето и писането ти? 

Войната е стряскащо за всички ни събитие, за съжаление тя все още е тема табу в България. Все още си играем на неутралитет или миротворство. Управляващите бягат от ясно заявени позиции подкрепящи Украйна. Нормално ли е като държава да останем неутрални на едно зверство, което се случва на километри от границата ни? По-страшното е, че живеем между хора, които открито подкрепят руската агресия. Станали сме нечовеци, изповядващи една плашеща религия, наречена „нелюбов”, препращам към едноименния филм на Андрей Звягинцев за всички, които са любопитни да разберат генезиса на нелюбовта. Относно войната, моята първа реакция беше шок, макар, че в Украйна знаците за предстоящо руско пълномащабно нахлуване бяха налични още през 2014-та. После ме обзе усещането, че единственият начин да бъде преодолян страхът и вцепенението, това е творчеството. Така започнаха да се появяват стихотворенията от книгата ми „Пойни птици”. Идеята ми беше да съпоставя животинския свят със света на хората. Животинският свят, в който действа вълчият закон на по-силния и всяка смърт е в реда на нещата и нашия свят, който по жестокост започна да не отстъпва на животинския. Така се оформи книга за човешката жестокост и последиците от нея. Взаимоотношенията между птиците са само фон на едно разгръщащо се военно действие. Така у мен изникна генералният въпрос за функцията на писателите по време на война. Дали само по себе си писането е достатъчно. В Украйна например писатели и хора на изкуството са редом до професионалните войници на първа линия на бойното поле. Ще дам само два показателни примера. В началото на годината на фронта загина един от най-талантливите украински поети - Максим Кривцов на едва 33 годишна възраст, дни след като излeзе новата му стихосбирка. От няколко месеца на фронта е Сергий Жадан - знаков автор за украинската литература със световна известност. Това са примери за жертвоготовност отвъд изкуството, нашите писатели от Възраждането са притежавали такова качество. За сегашните, не съм убеден.

Как се промени с времето като автор - кое ти е важно сега в литературата, на което преди не си обръщал внимание; и обратното, какво все повече отпада с времето и ти изглежда излишно?  

Първото качество, което писателят придобива като влезе в своята зрялост, е да спре да очаква. С годините намаляха очакванията ми към мен самия, към това публиката да ме разбира на всяка цена, към идеята, че чрез творобите си писателят може да „удължи” живота си във вечността. Наближавайки своите 50 години, осъзнавам, че липсата на очаквания е най-голямата форма на свобода, която може да си позволи един пишещ човек. Все по-често си казваш „и какво от това”, казваш го чистосърдечно, без да изпитваш угризения. Започнах да ценя извънлитературната публика, неподготвения и необременен читател. От подобни читатели получавам, най-адекватната и ценна обратна връзка. Литературният фалш и суета, типичното за нашите географски ширини шурабаджанашко раздаване на награди ме отвращават и ме карат да се превръщам все повече в здравословен циник. Все по-излишно ми е задължаващото общуване между пишещите хора, само защото ги свързва някакво вменено „родстово по перо”. Рей Бредбъри написа „Смъртта е занимание самотно”, бих добавил - това се отнася и до литературата, но умножено по 100. И няма нищо страшно или срамно в това, приемането на тази реалност действа освобождаващо и мотивиращо.

Наградите ти за хайку са вече дузина, в цял свят, а и най-важното, в Япония. Имаш и учебник, който издаде - “Основи на хайку”. Коя е наистина основата, най-важното умение и условие за добро хайку?

За мен световното ми признание в хайку е най-радостното нещо, което ми се е случвало като автор, защото тези награди нямат нищо общо с българската литературна среда, с кръгове на литературно влияние, групички по интереси или издателско лобиране. Те са плод на многогодишния ми труд в полето на хайку и с неимоверна активност на световната хайку сцена. През последните няколко години интересът към хайку главоломно нараства, тази най-кратка поетична форма се превръща не само в литературен, но и в социален феномен. В момента десетки хиляди души от цял свят пишат хайку, обменят идеи, общуват помежду си, както в социалните мрежи, така и на фестивали и четения. Краткостта на хайку го прави лесно за споделяне в сегашния интернет век. Освен това пишейки хайку, ние ставаме по-наблюдателни към всичко, което ни заобикаля, по-осъзнаващи, повече човеци. Дребните наглед детайли от еженевието, най-обикновените случки са големият извор за хайку поетите. Първото и най-важно условие, за да пишем хайку е да имаме отворени сетива за света, да не робуваме на клишета и категории. Красивото понякога е грозно, а грозното - красиво, зависи от ъгъла, под който ги погледнем. Затова хайку е и търсене на различни ъгли. Добре звучащото тристишие все още не е хайку, нужно е в текста да има ясно уловен хайку момент, онова пляскане с една ръка, след което всеки читател получава собственото прозрение за подсмисъла на написаното. Хайку работи с подсмислите, научим ли се да ги разчитаме, пред нас се отваря цял един нов свят. Изглежда трудно, но съм сигурен, че с упоритост и желание, повечето от вас ще успеят.

Познаваме се от един и същ площад; този на лятото от 2013-та година. Как ти звучи равносметката, че 11 години след протестите срещу Пеевски и 4 години след тези срещу Борисов, те са двамата най-влиятелни политици сега? Всяко поколение има ограничено време за действие и то изтече. А резултатът е такъв.  

Според мен въпреки протестният ентусиазъм и романтичната страна на всеки протест, тези граждански недоволства не постигнаха своя успех. Протестите живеят от успехите си, нещо повече, те дават живот за следващи протести именно чрез своя успех. Неуспешните протести обезверяват хората, правят ги или апатични, или крайни нихилисти. Дори в най-добрите дни на протестите от 2013-та година, по площадите в София имаше няколко хиляди души. Един милион предпочетоха да гледат протестите от телевизията, пред чиния със салата и тройка кебапчета, все едно това не ги засяга. От друга страна нулевата протестна активност извън столицата беше ясен знак, че обществото ни е приспано и плува в собствения сос на безхаберието си. Тези два протеста са минало, в момента не виждам какво трябва да се случи в тази държава, за да се индуцира гражданска енергия, която да доведе до многохилядни протести. Вземете една Гърция, там протестите са радикални и затова водят до желания резултат. В България липсва желанието за съпротива, да не говорим за радикализация. Докато е така, ще бъдем неми свидетели на подмени от всякакво естество. Проблемът е по-скоро идеен, а не поколенчески. Вече никой не си прави илюзиите, че когато хората живели в комунизма си отидат, всичко в държавата ще се нареди по мед и масло. Свидетели сме на реабилитация на тоталитарните режими, много млади мислят по този начин и това е най-плашещото. Демокрацията има нужда не само от защита, тя е за спешна медицинска помощ и всички ние по някакъв начин сме съпричастни с това. Най-малкото, защото сме свикнали да млъчим. Мълчанието е първият знак, че сме съгласни да бъдем управлявани, че сами сме се поставили в позицията на безгласни букви. А режимите чакат именно това.

Всъщност какво стана със самата идея за гражданско общество; идея, която се роди за кратко през 2013-та и представляваше нещо като пета власт, която упражняваше контрол върху останалите?

Формирането на гражданско общество у нас е в ембрионална фаза, която стана твърде дълга и се опасявам, че плодът може да бъде мъртво роден. Какво гражданско общество? Вземете за пример един произволно избран жилищен вход, половината обитатели си плащат сметките, другата половина - не, един драска и цапа, десет мълчат и нехаят. Мисленето от типа „това мен пряко не ме засяга” ни е довело до тази безгръбначност. Ще ми се да бъдем по-съпричастни, по-говорещи един с друг. Липсва първоначалният спокоен и човешки разговор, всичко се решава чрез агресията и от позицията на силния. Ако потърсим път към този първоначален разговор, може би един ден ще се роди гражданско общество, което ще има силата да влияе и на политическата класа. Заради децата ни и бъдещите поколения ми се иска това да бъде реалност. Зависи от всички нас, включително и от инакомислещите.

из "Пойни птици"

***

не знам къде точно падна първата бомба

но беше толкова близко до църквата

че камбаната ѝ започна да бие сама

наложи се отецът да стисне силно въжето

докато камбанният звук утихне в ръцете му

подобно бебе което най-после

е победило коликите

***

διάβολος - гръцката дума за дявол

носи в себе си значението

"този, който хвърля клевети"

наблюдавам хлапетата пред блока

как се разделят на отбори

най-силният казва

от кой отбор да са слабите

после започва клеветенето

между играчите

войната съществува

на същия принцип

***

мобилизацията на войниците

съвпадна със струпването

на голям брой прелетни птици

тук ще зимуват само

свраки гарвани и лешояди

врабчетата синигерите черешарките

и останалите дребни пернати

ще търсят път към своето спасение

някои ще станат твърде близки с хората

други ще заживеят в дупки и укрития

повече няма да ги наричат

птици

***

когато нямаше какво да правят

войниците взривяваха гнезда на пчелояди

тези многоцветни птици

гнездят в дупки по високите речни брегове

щом някое семейство пчелояди

влезеше в гнездото си

войниците мушкаха шашка тротил в дупката

веселбата обикновено траеше до момента

в който всички пчелояди биваха избивани

а високият бряг на реката

заприличваше на братска могила

с неустановен брой жертви

***

след всеки взрив

синигерът подскача

от клон на клон

за него войната е придвижване

от ниските клони

до върха на тополата

голямата височина

му дава възможност

да проследи

развитието на бойните действия

и после гръм след гръм

да се върне обратно

в основата на дървото