Владислав Илиев-Vladzen

Бандата на Влади се подвизава под името Phormatik Visual Lab, а агентите в нея събират творческата си мощ, хард дисковете и джедайските си умения през 2009-а. Оттогава насам са мощен генератор на видеоарт за театрални и кинематографични продукции, инсталации, късометражни филми, музикални и рекламни клипове, интерактивен дизайн и какво ли още не. Пускат също на живо за по-добрите фестивали, партита и клубове по света и у нас.

(Завеса. Второ действие.) Към края на миналата година от дебрите на френската експериментална сцена в Софийска опера и балет пристига режисьорът от ливански произход Уисам Арбаш. Причината - да постави за първи път в България „неистово романтичната" опера в пет действия от Джакомо Майербер Роберт Дяволът. По законите на щастливата случайност Уисам среща Влади и от месец насам двамата нямат спирка. Часове преди премиерата мултимедията за спектакъла беше във фаза „абе искам да пробваме още някакви неща", а в сините очи на автора й горяха малки дяволски пламъчета. Ето още какво:

Ходя на опера, ама друг път. Не бе, втората година в НАТФИЗ имахме такава задача и професорката ни караше да идваме.
Обаче аз не издържах и гледах да бягам, защото четири часа тука и главата ми гръмва.
Роберт Дяволът също е четири часа и на мен ми се струва малко хард това.
Режисьорът може би повече залита към театър. Има си формация в Париж, правят някакви супер експерименти. И тази опера например, тя е от 1831-вa, но той я поставя в абстрактно време, доста концептуално е, без пищни, исторически костюми. Футуристично изглежда даже.
Цялото решение е тип Франкенщайн като изображение. И се опитваме нещо като кино да вкараме, поне аз така го усетих. Абе (прави пауза) готино седи. Като съновидение си го представям цялото.

Експериментирам с осветление в момента. Осветител станах (смее се), с проектора тука (ухилен е като малко момче, на което са позволили да си играе с истинска косачка). Супер много съм се вдъхновил, или и аз не знам как се казва.
Започва доста да ми харесва, че е толкова минималистично - и в осветлението, и в мултимедията. Всичко е супер загатнато, не ти се натрапва.

Нещата стават с репетиции. С много репетиции. И с общуване. Постоянно седиш с режисьора, ходиш с всички на маса, четеш както всеки един сценограф, актьор или който и да е. Говори се много, идеи, записваш си. След това на репетициите почваш да предлагаш неща, да влизаш вътре.
Задължително трябва да си част от целия процес, в крачка с другите.
Цялото е като игра. Режисьорът предлага осветление и ти рисуваш като живописец с четка - ей тука може да е готино такова движение, пускаш някакъв грид, той го харесва, а, добре, значи може и така...

Импровизацията, която правим на живо по партита и фестивали, също е готин момент - неописуемо е и няма нищо общо с другото. Тотално импулсивно - твое чувство, твой ритъм.
Имам чувството, че откакто се занимавам с виджейство, ритъмът постоянно ми се развива, душевен такъв ритъм.
Трябва да си постоянно супер нащрек. С всичко - с очите, които скоро ще се прецакат, както и ушите ми впрочем. Като стоя все на такива места...

Важно е да се работи в група. В НАТФИЗ постоянно ни го натякваха, (размахва пръст) „да работите като колектив, това е колективно изкуство!" Съвсем различно е от това да си седиш вкъщи и да си рисуваш.
И ние така във Phormatik - от само себе си се събрахме колектив. Трима човека със супер общи интереси, обаче тотално различни. Любо (Vijdai) се занимаваше с режисура, учеше психология, Камен (KMN) дълбаеше с програмиране, аз учех сценография. После влезе и Мишо (Libre) с фотографията, тази година поканих Поли, която се занимава с флаш, с графичен и уеб дизайн, а Камен (Dimitroff) - с интерактивни медии и софтуер.

Развиваме се, хората почват да се разпознават в цялото нещо, в една такава история, нелинеарна.
Може би има нещо общо с постоянно забързващата ни култура и с това, че непрекъснато казваме „това е ебаси филма" или „случва ми се като на филм". Моите родители, според мене, не са го казвали това, като терминология.
В главата ми всичко върви като на филм, постоянно, монтирано си го представям. Дори като седя на спирката, виждам как ще стане близък кадър, после еди-какъв си, режа си. Сигурно е професионално изкривяване.

Събуждам се с музика. Е, как с каква?! С опера! Добре де, след Роберт Дяволът ще е нещо различно, но няма да е поп. Между другото, тая опера е супер добра, музиката жестоко ме кефи. Даже в задръствания като седя, си пускам опера. И в YouTube гледам.
Последното, което слушах и слушам в момента, е Майкъл Майер. Както и тези, които бяха на Mellow Festival (мъчи се да се сети) Брандт Брауер Фрик! Те имат един подкаст и първите им 2-3 парчета са тотална опера. Преди това слушах Дъ Найф, новият им албум е опера, която дори е поставена - експериментална, с мултимедия.
Обичам, като влизам в ново нещо, да експериментирам със себе си, да видя докъде мога да стигна, да се променя. Не мога постоянно едно и също.

Не мърдам от вкъщи без кооом-пю-тъ-ра си? Той е един стар, счупен, с линии на монитора (смее се).
Закъснявам много често. Не мога да се преборя с това, такъв съм си. Инстинкт за самосъхранение е това, да не се изхабя твърде много.

Все си повтарям, че може би ще се промени цялата система, целият свят. Тотален рефреш. И аз ще съм жив. Или, примерно, ако е апокалипсис, ще го преживея.
Не знам какво ще бъде след рефреша.
Днешният начин на живот е много зле, навсякъде, според мене. Не знам дали този е правилният начин на живот спрямо природата и човека, обществото, системата и всичко останало, с което ни надуват главата. Не че само за това мисля, но е важно човек да го има вътрешно.
Другият вариант е да си аут от всичко. Но това е бягство за мен.

Идеалната вечер е в природата някъде. С много звезди, спокойствие, тишина.
Обикновено съм във форсирана фаза. Или на стендбай (смее се), това ми е другото състояние.

Падам си по екстремни спортове, пътешествия. По адреналин си падам. Уиндсърфът е много забавно нещо. Тая година почнах, три месеца се учих, ходих в Египет и много съм впечатлен от усещанията. Както и със сноуборда - ето това е нещо, което всеки трябва да пробва, (поправя се) е, айде, не всеки.
Беше велико, когато бях малък. Защото беше такова, неангажиращо. Можеше всичко да правиш. Возят те с количка, дават ти храна, рисуваш си. Майка ми така ме успокоявала, като ми е давала да си рисувам.

Влизам в огъня заради усещането, тръпката, преживяването. Заради опита.
Под леглото ми има косми от котка. Черна.
Майка ми често ми казва: „Да внимаваш, мойто момче, да не правиш глупости". Щото аз от малък постоянно изчезвах и ме няма по цяла седмица, на планина примерно. И по някакви места странни, нали, ходя.

Умирам от срам, когато ме хвалят. Бузите ми ей тука почервеняват. (Явно важи и за интервюта).
Правя се на луд, когато се чувствам луд. (смее се) Имам шизофрения, честно. Другият винаги е различен, изненадва ме. То това е опитът. И аз си избирам - сега тоя Влади или оня Влади.

Бих се сбил със себе си. С никой друг. Не обичам да се бия.
Убивам за (мисли дълго) суши? Ебати въпросите! Но суши си е готино нещо. Приятелката ми прави понякога вкъщи.

Не си позволявам да нямам уважение към другите.

Заспивам в поза кълбо. Спя по четири-пет часа. Понякога и по шест!


ФИЛМИТЕ
Последно видях Arirang на Ким Ки-Дук - документален филм за него самия. Изгледах и първите два епизода от Black Mirror.
Харесвам режисьори като Уес Андерсън, Джим Джармъш, Том Тиквер, Дарън Аронофски с първите му филми - Кодът Пи, Реквием за една мечта, Изворът на живота - аз ги приемам като трилогия, така ми се струва.
Много се смях на Морски живот със Стив Зису. Може би единственият, на който съм умирал от смях. Пак е на Уес Андерсън, с Бил Мъри. Ей, да, Бил Мъри! Също много готин за мене.
Планирам да видя няколко филма от китайския фестивал, също и тези от последния So! Independent, които не успях. Втората земя например.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам нови неща, търся си в интернет. Напоследък тегля разни шоута на BBC Radio 1. Следя един блог - Core News, и там ги има всичките. Това на Бенджи Би примерно e много интересно. Канят гости, говорят си и почти няма реклами.
Никога няма да ми омръзне музиката в старите ми хард дискове, заради спомените. Също и старият джаз. И уличните музиканти, и те няма да ми омръзнат.
Най-добрият концерт, на който бях последно, е на Синематик Оркестра. Но най-силното ми преживяване беше на един фестивал в Германия преди 3-4 години. Казва се Fusion, намира се на границата с Полша в едно изоставено руско летище. Пичовете са си купили цялото място и полицията няма право да влиза. То е адски огромно, става като град, събират се 50-60 000 човека, има най-различни бункери, които са като сцени, и всичко е смесица между различни култури. Всякакви хора можеш да видиш - от хипари през рейв, техно и други такива съвременни агенти до реге, джаз... всякаква музика. Там преживях много интересни концерти на банди, които дори не съм чувал. Цялото преживяване е много странно, супер свободно е всичко, нямаш право на реклама, няма знамена... Правят го по пълнолуние, юни месец. И всеки път, веднага след като свърши, пускат билетите за следващата година, разпродават се за 1-2 седмици. Никога не знаеш лайнъп-а. Научаваш го 10 дни преди фестивала.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Сто години самота и всичко на Маркес. Може би и Престъпление и наказние, която искам да прочета пак. Като бях студент, много ми разбърка в главата.
В момента чета Multimedia: From Wagner to Virtual Reality - за технологиите и човека.
Много ми говорят за електронните книги.
Най-добре пише човек, който много е преживял.

Фотография Васил Танев