За солените сълзи и любовта

Хората плачат по различни причини. Но сълзите от любов са еднакви при всички – изпепеляващи, докарващи странно чувство между гърдите ти, което хем усещаш как прогаря гръдния ти кош, хем си радостен, че се случва, защото се чувстваш истински жив.

Любовният плач се случва на всеки – дали ще е от разбито сърце или неправилно казани от любимия думи – все някога го изпитваш. Сълзите идващи от сърцето са най-силни и  са някак по-солени и по-парещи от всички останали, защото носят спомена за любовта, която преди това ги е спирала да потекат. Но бъдеш ли наранен дори веднъж те потичат като река, чието течение ги отвежда надолу по бузите ти, който скоро стават мокри и червени. Но как да не се зачервят, когато на тяхната повърхност всяка клетка, изпълнена с любов среща горчивата соленина на сълзите, предизвикани от страданието на сърцето ти. Бавно започваш да потъваш в своята тъжна река спускаща се от очите ти, които сякаш искат да те удавят и скоро забелязваш, че всъщност всичко около теб съчувствено плаче в унисон с теб. Всичко бие в един ритъм със страдащото ти сърце. Буреносни облаци са завладяли територията на небето, а от тях сякаш се изсипват тонове вода, която силният вятър вдига във въздуха и завърта във вихрушка.

А вихрушката всъщност си ти, намиращ се точно в окото на бурята –  там където всички усещания са по-засиленни отвсякога, а единственият начин да ги притъпиш е да издържиш стоически краят на й. Седиш си кротко по средата, а сега не само бузите ти са червени и мокри – сълзите са се пропили навсякъде по кожата ти, а болката  между гърдите ти все още е там, напомняйки ти, че съществуваш. Обаче между това да съществуваш и това да живееш има огромна разлика. За да я разбереш първо трябва да я осъзнаеш, а това става именно когато се намираш в окото на бурята. Тогава спомените са най-ярки, а мислите ти се редуват – ту такива водещи към сивото небе, ту такива, които те водят към дъгата. На ум си спомняш за нещо, което те отвежда към сивината, а след това съзнанието ти те пренася към друг минал момент, който пък те понася към цветнотата.

И така все стъпваш напред, а после назад, скачаш нагоре, после клякаш ниско долу и неусетно унесен в мислите си – осъзнаваш, че пространството между гърдите ти вече не е изпълнено с изпепеляваша топлина. Там вече се усеща отново зараждащата се мечта. Вече си разбрал каква е разликата между това да съществуваш и да живееш. Първото означава да се будиш всеки ден без цел, а второто значи сутрин да отваряш очите си в името на това да постигнеш мечтата си. А тя ще се погрижи докато я следваш и осъществиш в сърцето ти винаги да има любов, която обаче разлика от другата никога няма да те накара да се чувстваш зле. Това е така, защото ще идва от твоя собствен свят, който ще те накара да разбереш, че да обичаш себе си и да чувстваш обичта отвътре е много по-важно от това да чакаш някой друг да те обикне.

Единствената любов, която никога няма да те нарани е тази, с която обичаш себе си. А да изпитваш болка заради това, че някой друг се е опитал да ти покаже какво е обич и не е успял, е безсмислено.

Автор: Лиляна Гелев

Има жени, които не плачат много, държат се нагло и пушат като дами от 70-те.

За първата любов...

Избери този, който ще обича и лудостта ти