Защо е толкова трудно да спра да си пипам лицето?

Източник: iStock/Guliver

Понеделник, девети март. Ден след обявяване наличието на положителни проби за коронавирус в България, това е най-обсъжданата тема в офиса. Интересно ми е, колко ли търсения по въпроса са отчетени в Google през деня! В ранния следобед вече слушам само с едно ухо, защото повтарянето на едни и същи неща ми става безинтересно.

Докато се чудя дали да отида след работа на кафе в мола, както се бях уговорил с едни приятели или да отменя срещата – все пак моловете са сред местата с голям трафик на хора, в полезрението ми попада съседното бюро, на което тече упорито вадене на „вируси“ от нос посредством пръст. Прикривам неприятната гледка с длан и в същия момент се сещам, че не трябва да си пипам лицето. По дяволите, как можах да забравя! И как изобщо да се възпра да не си докосвам лицето, като то си е нещо като рефлекс!?

Подобно на останалите причинители на заболявания на дихателните пътища, заразата с коронавирус, освен по въздушно-капков път, може да попадне в организма и при допир до повърхности и последващо докосване на носа, устата или очите със същата ръка. Та съвсем резонно, възпирането на докосване на лицето с ръце, е една от мерките, които от Националния център по заразни и паразитни болести препоръчат с цел предпазване от заразяване, и щеше да е супер ако можех да я спазвам. Дали ще ме засърби носа, дали ще оправям нещо косата си - все нещо ме кара да си пипам лицето и както всички останали, го правя без изобщо да се замислям за това.

Според резултатите от проведено през 2015 г. проучване с група студенти по медицина, за времето на една лекция, всеки един от тях е докоснал лицето си с ръце средно по 23 пъти. Та в този смисъл, може би по-лошо от това да се опитваш да не докосваш лицето си, е принудата да не го правиш, докато друг покрай теб всъщност го прави. Това е същият случай, като когато някой друг се прозява и в същото време и ти започваш да се прозяваш – явление, което все още няма научно обяснение. Колкото повече чуваш и четеш за това колко е важно да не докосваш лицето си, толкова повече ръцете ти са привлечени да отидат точно на лицето.

Разбира се, това не е единствената мярка, която се препоръчва. Също така трябва да си мием ръцете често, да дезинфенкцираме работните си пространства, да кашляме в лакътя си и да избягвате контакт с болни хора, разбира се. Все още не знаем със сигурност колко дълго коронавирусът може да оцелее върху твърди повърхности като дръжки на врати или пък парапети в метрото и това не звучи много оптимистично. Но нека да не претопляме манджата и да си вкарваме излишно напрежение. Посредством пръстите на ръцете и впоследствие докосване на лицето, можем да хванем не само коронавирус, а и други подобни заболявания като настинки, друг вид грип. Така че информацията за това как да се предпазваме от заразяване с вируси е полезна информация, остава само да се спазва.

В крайна сметка отговорът на въпроса защо не можем да се контролираме да не докосваме лицето си с ръце, се крие във факта, че докосването на лицето ни е навик, а навиците по дефиниция са много трудни за промяна. Положителното в случая с коронавируса, ако изобщо в една зараза може да има хубава страна, е че доста хора ще подобрят личната си хигиена, която досега е била доста занемарена.