Ах, манипулаторe, как не те е срам?

Да, ти, точно ти, който караш хората да се чувстват виновни и да ги боли, за да не си сам в болката си. Не те хваща срам...Ти си като червей, навлизащ отвъд плътта, гризящ вътрешността ни. Криеш се зад приятелски усмивки и добронамерени лица. Никога не мога да те различа. Ти си толкова добър в играта на “Криеница”. Когато най-накрая те видя, ти вече си казал “пу за мен” и губя. Не играта, а теб.  Пак изчезваш. Тръгваш си и се появяш отново в неподходящ момент. Моментът, когато съм си възвърнала вярата в хората, в доброто. Такава съм, вярвам в чудеса. Като теб: но твоите са с обратното на чудо. Рядко се обезнадеждавам, но когато го правя, е за кратко. На следващия ден се събуждам и отново гледам с оптимизъм на лицемерието и фалша около себе си, на нещастните кокетни личности, маскирани зад добре поддържания си външен вид, на поредния ти опит да ме манипулираш. И ти си като тях. Изглеждаш добронамерен, но всъщност си зъл и коварен. Караш ме да се чувствам специална като ме обсипваш с мили слова, подкрепени с онзи поглед, на който не мога да устоя. Убийте ме, не мога. След това искаш нещо от мен, не ме питаш, взимаш го. Аз, разбира се, не намирам нищо лошо в това. Нали щом обичаш трябва да даваш?  Но и да получаваш. А аз давам, давам, нараняваш ме, давам, отново давам... нараняваш ме. Порочен кръг, от който няма излизане. И заложникът е сърцето ми. Винаги то страда. Страда, защото не умееш да обичаш, не умееш да оценяваш какво имаш. Но си и егоист. Страх те е да не го загубиш. Аз съм едно прекрасно украшение за потрошеното ти его. Трофей.

Най-често влизаш в ролята на жертвата. Добре ти се получава, признавам. Винаги събуждаш у мен чувството за вина. Поредната капчица лепило за горкичкото ти его. Поредната отрова за моето сърце, което вече е токсик. Но коя съм аз да се оплаквам? Животът ти е страшно труден, разбира се, не си ти виновен. Такива са обстоятелствата. Неуспехите ти са опростени, защото са вследствие от нечии грешки – най-често мои. Аз не разбирам живота, не мога да ти вляза в положението. Не ме боли. Въобразявам си. Манипулативните ти думи са моя измислица. Присъстват само в моята глава. Твоята е пълна с планове как да ме накараш да се чувствам виновна и унижена. Когато го усетя се извиняваш. Да, знам, че никога повече няма да се повтори. (не и за 59-ти път в последните три месеца). Спокойно, отивай и си свърши работата. Аз ще гася огъня на вината в себе си. Пожарогасителите за какво са? Не и за пламъка на любовта. Такъв няма. По моя вина е, знам. Не правя необходимото. Не съм добра домакиня и не ти угаждам често. Само за работата си мисля. Тъпа кариеристка. Децата ни ще ядат въздух. Полезен е за белите дробове. Мечтан живот. Като на Пепеляшка, без частта с превръщането й в щастлива девойка. И ти не си принц, а обикновен манипулатор. Осъзнах го вече. Късно, но все пак го осъзнах.  “Съжалявам”, но не желая да попадна отново в омагьосания кръг на манипулацията ти. Отивам да живея живота си. Адиос.

Какво щеше да стане, ако Господ имаше Фейсбук?

Една случка може да те накара да си благодарен за всяка секунда живот