Баншите от Инишерин - Разтърсващ екзистенциален катарзис или военна алегория?

За „Баншите от Инишерин” вече се говори, а сигурни сме, след предстоящата на 12 март церемония за наградите „Оскар”, тепърва ще чуваме още повече за него. И има защо. В новия си филм Мартин Макдона изследва ирландския човек, показва величието на ирландската природа и говори с болка, макар и алегорично за бурната история и разкъсващата нация гражданска война в Ирландия.

„Баншите” започват с, изненада, епичен ирландски пейзаж и епична българска народна песен („Полегнала е Тодора”).

„Баншите” разказват за двама приятели, които заварваме от момент, в който вече не са приятели (с обяснението на Калм към Подрик: „Вече не те харесвам”).

„Баншите” не са филм за гражданската война в Ирландия, и все пак са филм за гражданската война в Ирландия.

„Баншите” ни срещат пак с умопомрачително силния тандем Колин Фарел и Брендън Глийсън, отново режисирани от Мартин Макдона (както и в онази истерична черна трагикомедия отпреди 15 години „В Брюж”).

„Баншите” ги няма на Инишерин, но знае ли човек, може би „просто стоят отстрани и вместо да вият като предвестници на смъртта, само гледат как хората умират”.

„Баншите” са филм за самотата.

„Баншите” са филм за приятелството, но и вглъбяването, самоосъзнаването и персоналното битие.

Инишерин е малък, несъществуващ всъщност остров в западна Ирландия. Макдона директно хвърля зрителя си във вихър на ирландското – скалистите брегове, ветровитите голи пространства, морето, откъснатите малки общества, състоящи се от стотина души.

Годината е 1923, гражданската война на Ирландия сякаш не достига до изолирания Инишерин, освен като далечен екот на оръдия. Изолацията обаче е това, което създава атмосферата на филма. Героите са малки хора – малки като значение, малки като битие. Животът им се простира сред няколко откъснати стопанства, каменен път, една кръчма, една църква и пристанището, което е прозорецът към реалния свят, към който жителите на Инишерин сякаш дори нямат желание да поглеждат.

Тази незаинтересованост към нищо, освен най-примитивно злободневното, провокира възрастния и вглъбен в себе си цигулар Калм (Глийсън) да се откъсне от приятелството си с по-младия и житейски незрял Падрик (Фарел). „Май не те харесвам вече” – какво признание само от човека, с когото от незапомнени времена си пиеш заедно бирата в единствената селска кръчма. Без причина, без смисъл - отекващо остро откъсване. Но в това безсмислено в жестокостта си отрязване на комуникация, лежи търсенето, желанието „да оставиш нещо след себе си”. Калм е музикант и иска да напише собствена песен – парче от себе си, което да остане и след като напусне този свят. И очевидно е така отдаден на тази си идея, че безспирното бръщолевене на неговия вятърничав приятел му вкарва прекомерен шум, той иска да го изключи като досадно радио от живота си.

За добродушния простоват Падрик това е твърде много, той не може да приеме това решение на приятеля си. Тежи му, потиска го, а и не може да е вярно, нали? Че как така просто ще реши, че не му е приятел - та откакто се помни са заедно всеки следобед!

Падрик е приятелски настроен към всички, живее със сестра си Шивон и магаренцето Джени. Те са неговото семейство. В живота му присъства и познанството с Доминик Кирни (брилянтен Бари Киоган) – почти гламав младеж, син на местния полицай и редовно пребиван от него.

Самотата е другият главен герой в „Баншите от Инишерин”. В този малък социум, изолиран от страната и живота, откъснат и самотен, сякаш всеки от героите е сам. Доминик е сам в терора от баща си. Баща му е сам, отдаден на пиянство и насилие. Шивон е сама – начетена млада жена, задушаваща потенциала си, за да се грижи за дома и за брат си. Старицата, която вещае смърт е сама. Калм е сам в своето екзистенциално търсене. Дори Инишерин е сам в своята географска изолация. А Падрик е заплашен да остане напълно сам – след отчуждаването на Калм и решението на Шивон да се премести в града, се откъсва от героя си, който познаваме и в края на филма вече не е глуповатият дружелюбен човек – превръща се в целеустремен, вглъбен и суров мъж. Самотата го е пречупила.

Тези две основни линии – самотата и екзистенциализмът са въжетата, които плетат гръбнака на „Баншите от Инишерин”. А визията му, пейзажите, природата, музиката, постоянните пинти с бира (Боже, колко ми се пиеше ирландски ейл или стаут, докато гледах филма! След прожекцията буквално тичах към „Трикракото пиле”, за да обърна няколко чаши стаут) – това е неговата плът и същност. Любовното признание на Мартин Макдона към Ирландия. И хората – Макдона обича чепатите си герои. Те са натурални и груби като земята, която обитават, но и търсят споделеност и нежност. Обичат да се веселят в кръчмата с хубава бира и весели песни, но и работата не ги плаши. Религиозни са, но и сякаш нямат тежък страх от Бога. Те са ирландци, които пеят и се бият в кръчма или псуват в църква. Които обичат и търсят любов. Които мразят и мразят до гроб.

А другата гледна точка? Гражданската война от 1923 изправя ирландци срещу ирландци – сякаш те вече не се харесват един друг. Конфликтът е парещ, болезнен, ненужен. Той осакатява държавата. Или самата Ирландия се осакатява с него, реже части от себе си, за да ги захвърли кървящи по себе си. И да гори в това отчуждаване.

Въпреки това „Баншите от Инишерин” далеч не е тягостен филм. Непринудените диалози, безумният ирландски акцент, абсурдните ситуации в сюжета и великолепно заснетите сцени го правят и трогателен, и красив и в немалко моменти – безумно смешен и забавен филм. Филм, за който мислиш дни, след като си го гледал. И филм, за който ще чуваш и четеш още.

с една дума

ГРАЖДАНСКА ВОЙНА. Гражданската война в Ирландия продължава почти една година, от юни 1922 до май 1923 и избухва непосредствено след войната за независимост на Ирландия (или Англо-Ирландската война) от 1919 до 1921. Войната се води между правителството на Ирландия и Ирландската Републиканска Армия (ИРА). Печелят поддръжниците на правителството, като и днес това са двете основни опониращи си политически сили в страната. В гражданската война загиват почти три пъти повече ирландци, отколкото във войната за независимост на Ирландия, като това и до днес има тежки отражения в съзнанията на ирландците.