Айде, стига де! В училище, в университета, на улицата, в приятели – навсякъде топ тема или просто тема, с която да предизвикаш дискусия (като „Ей, съсипаха я тая държава, майка му стара“, която в такситата винаги работи), е колко ниски всъщност са доходите в България. Младите били принудени да работят в чужбина като берачи на ягоди, за да си платят семестъра или наема. Такъв тип плоски разсъждения биха се сторили логични на някое първолаче, но не и на човек, който се усъвършенства, развива и е наясно с всичко, което се е случило или тепърва ще се случва със света.
Масово младите хора си казват: „Абе, ще запиша някаква лесна специалност доколкото да избутам и после ще си открия собствен бизнес а-у“. Да ама за този собствен бизнес трябва акъл. А най-добрият начин да го постигнеш е не да купонясваш всеки ден в "33" и после да не знаеш нито какво учиш, нито къде живееш, а да инвестираш в себе си. Инжектирай си всеки ден по една доза книги и научни филми, а не наргилета и водки, интересувай се от случващото се в света и най-вече в твоята сфера. В такъв случай, има ли смисъл от чужбина? Или там, както някои казват: „се ценят истинските кадри и лични качества“. „Мога да изпуша едно наргиле за 30 минути или да пия 5 водки, след това галон бира и нищо да ми няма“ - това ли ще пишеш в CV-то си? О, не. Те в чужбина ценят всичко. И най-вече това.
Ами хората, които вече имат работа какво правят? Постоянно се оплакват от нея, от шефа си и от заплатата си - „Тази нещастник нито иска да ми увеличи заплатата, нито ме пуска платена отпуска за моренце“. Навсякъде, не само в чужбина, но забележете и в България – заплатата се увеличава правопропорционално на уменията и компетенциите, които работникът притежава. Малко са онези, които си харесват работата, шефа или шефката (като приятел, разбира се, че така колко работни места се освободиха...) и се стараят да се усъвършенстват и да бъдат по-добри от вчера.
Когато инвестираш само и единствено в себе си, тази инвестиция рано или късно се възвръща и се превръща в съвсем оправдано самочувствие. То ни дава основанието да поискаме повече на база по-добрите си лични качества. Така всеки работодател и клиент ще предпочете да работи с теб. И ще ти предложи повече. Особен вид лобизъм, който действа както в обществото, така и на работното място.
Майките ни винаги са ни учили на „дай, за да вземеш“. Това се отнася и тук с пълна сила. Но масовият българин не обича да дава. Той граби, докато има и се има за най-велик. Фразата е: "моето си мое, чуждото е общо". Не излиза от зоната си на комфорт и чака да му се даде наготово. Колко удобно и наивно едновременно.
Най-тъжното е, че в един момент след двестахилядната дискотека остаряваш и осъзнаваш, че не всичко зависи от държавата или от работодателя, а от самия теб. Разговорите в таксито за скапаната ни държава вече не звучат толкова реалистично, както преди. Сега трябва да го предадеш на следващите поколения, които необезпокоявани танцуват в Студентски град. Догони ги и им зашлеви един шамар. По-добре по-рано да те заболи от шамар, отколкото на по-късен етап животът така да те шамароса, че да не знаеш къде се намираш.
Още любопитни и полезни статии:
- 6 вечни типажа на офисното коледно парти
- Какво друго да бойкотираш, освен Джон Малкович
- Истанбулската конвенция изяде домашното на сина ми
- Ако предизборните послания бяха честни…
- 7 най-тъпи стереотипа за метъл феновете
- След Джокович: Бай Чалганьо срещу Култура ми Янко
- Колко хора от партия са нужни, за да завият крушка?
- Още 5 продукта, които Диона трябва да рекламира
- 5 странно преведени филмови заглавия и новите ни предложения за тях
- България със златен медал по разбирачество
Коментари