Дюните вече ги няма, а ние скърбим в морско синьо

Когато температурата навън падне под нулата започваш да мечтаеш за топлите лъчи на слънцето. Спомняш си морските целувки на вълните по ходилата си и и планираш километрите, влаковете и дори шапките за следващото си лято. В главата си отново стъпваш по горещия пясък на Смокиня, слушаш детски глъч и прегръщаш всяка възможност за размяна на усмивки с непознати. Искаш да чуеш всяка история, родена тук и да я откраднеш за себе си,за да се топлиш от нея всеки път, когато ти е студено. Искаш да запечаташ всеки отблясък на слънцето, защото знаеш, че след няколко месеца отново ще се давиш в носталгични мисли докато отмерваш крачките по студения път към работното си място. Ясно помниш усмивката на онова момиче, в което унесен се бутна докато тичаше по Смокинената алея във вечерта, в която бързаше към залеза над остров Кирик. Помниш вкуса на дамгите, които бабите приготвят всяка вечер, помниш палачинките с домашно сладко от смокини и баба Мария-хазяйката, която всяка сутрин те посреща с топло кафе и мекички.  

Телефонът звъни и ти се сепваш – Гергана. Лениво вдигаш телефона, но бързо се окопитваш при в секунда изстреляните думи: „Разрушили са дюната на Смокиня!“ . За миг усещаш всичкия гняв, който съзнанието ти може да произведе. Спомените и копнежите ти са попарени. За една нощ някой е сложил край на всички несбъднати лета, които жадуваш. Някой търгува с мястото, на което къташ спомените си от дете, някой търгува с парещата любов, която се роди там за теб, някой търгува с всяка детска усмивка, оставена сред пясъчните лилии. Лилиите живееха от детските усмивки, а сега са изкоренени заедно с надеждите за бъдещото лято. Седиш в ступор, мълчиш, а думите не идват. „Ехо, чуваш ли ме? Смо-ки-ня я няма вече! Една жена ми каза, че дюната пречела на някакъв човек да вижда морето това лято и решил да я разруши. Чуваш ли ме?“ . С гласът й си спомняш за шапката със сините точки, която й купи по път за плажа, за синята скрежина с боровинки, която поиска, за да й отива на банския, за парелото със сини пеперуди и за едно любимо синьо - синьото в морето, от което сякаш бяха изляти някога очите й – кристално морскосини, създадени да гледат безкрайни морски брегове. Днес единственото синьо, което ви остава е морскосинята скръб.                  

Мълчиш и пренареждаш пъзела в главата си, а от слушалката се чува нейното ридание. Осъзнаваш своето безсилие. Спомняш си за случая с „Германката“, за разрушените скали на разклона за Стария град в името на поредния хотелски комплекс,  за окупацията на любимите ти плажове от мутри с шезлонги. Някога Смокинената алея имаше повече от 10 смокини и под 5 заведения, а сега не можеш да обясниш на племенника си, че тя не е кръстена на някой, който много е обичал да похапва. Без-си-ли-е. А в слушалката сълзите се разбиват като вълните, които целуваха скалите до Райския залив.

„Чуваш ли ме?“ . Какво можеш да й отговориш? Безсилен си, а тези, които са силни, са гладни. Гладни и достатъчно властни да утолят глада си по втория начин. За суми, достатъчни колкото за две луксозни вечери, или двайсет под залеза срещу остров Кирик току що са продали спомените ви. Ограбен си. Тя също. Как да й го кажеш? Как да й кажеш, че можеш да приложиш никому ненужна математична формула за уравнение с 4 неизвестни, но си безсилен, когато си най-нужен? Дюните вече ги няма, Смокинената алея вече е само паваж и гора от заведения, скалите мистериозно изчезват и набързо се подменят с луксозни купчини бетон. А вие сте безсилни. Спомените ви се продават, а усмивките на бъдещите ви деца са обявени на търг с един единствен участник – човекът, на когото дюната пречеше да вижда морето.