Извинете се на баба за бетона!

Най-накрая намерих време, стегнах багажа и си хванах автобуса към прекрасното родопско селце. Единствената причина да издържа стоически петте часа в автобус по стръмни склонове и остри завои беше мисълта за спокойствието, което ме очаква на края на цялото това мъчение. Да, аз съм от онези лигли, на които им прилошава в автобус, схващат се, мрънкат, ангажират всички околни с идеята за собствения си дискомфорт. Този път обаче бях тиха. Притеснително тиха за хората, които вече ме познаваха и имаха опит с мен.

И ето ни сега седим с баба ми на една поляна и навръзваме на малки букетчета току-що набраната мащерка. Тихо е. Баба ми обяснява всичко за билките, които грижливо бяхме подредили в торбите, ушити още в младостта на нейната майка. Аз мълча и попивам всяка информация от страх, че утре отново няма да има кой да ми обясни какъв чай да си направя за глупавото главоболие ‘дето ме мори в големия град. Няма да има кой да го направи, защото баба ми живее в китно родопско селце, в което обхватът е мираж. Чуваме се само при хубаво време, когато е излязла отново да бере билки за чай. Мълча. Тя ми обяснява.

Като всяка баба и моята усеща колко е важно да ме въведе в селския живот и всичко, което съм пропуснала от последното си идване. Разказва ми за внучката на баба Сийка, която заминала за Англия, за дивото прасе, което изровило картофите на Чолакови. Животът в планинското село не е лесен и всичко, което тук ни се струва смешно и дребно, там може да се окаже трагедия. Един бръмбар може да съсипе цяла една реколта. Баба не спираше да разказва. По едно време спря, погледът й притъмня и измърмори: „А ако знаеш чичо ти Кирил какви ги надроби...“. Никога не бях виждала баба толкова угрижена. Оказах се и по-неподготвена за това, което ще чуя, отколкото очаквах.

„Взел тука да лее бетон точно под е оня връх.“ – каза угрижено баба. „Умът си е изгубил. Парите го удариха през ръцете и забрави по кои поляни е тичал като малък. Модерно било сега затворени комплекси да има. Мечтаел бил да бъдем тука ски зона. С дядо ти едно време и без ски зона се налагаше със ските да слизаме до училището.“ Сепнах се. Веднага помогнах на баба да стане, събрахме мащерката и тръгнахме да ме води да видя. Отказвах да повярвам. Или поне се надявах, че баба преувеличава, че чичо Кирил е решил да направи китна къщичка за гости, каквито се намираха в района.

Криволичихме по завоите, спирахме от време на време за почивка да берем още мащерка. След последния завой пред мен се разкри ужасяваща гледка – триетажна масивна сграда точно насред гората. Очевидно предназначена за нищо по-малко от хотел. Призля ми. Спрях и не успях да продължа напред. Баба занарежда със сълзи в очите, гледайки огромните скални маси, които бяха изсипани на купчини отсреща на пътя. Изплака пред мен детството си, което бе преминало по същите тия склонове, които сега бяха опустошени. Попитах я как е позволено, „Те си знаят с кмета.“, каза баба и приключи въпроса. Повече не успяхме да говорим.

Преди да се приберем използвах последното място, на което успях да открия обхват, за да се обадя тук-там на свои познати. Помолих ги да проверят как изобщо е възможно това да се случи. Беше ми известно, че местни са глобявани за сеч на дърва в района, а този не само беше сякъл, а беше изливал бетон в скалите без никой да се противи. Прибрах се. Цяла нощ не мигнах.

Когато се събудих беше време да стягам багажа и да се отправя обратно към големия шумен град. Баба опакова банички и сарми за вкъщи, а дядо прибра всичко нужно в колата. До града слязоха и двамата с мен да ме изпратят. Качих се на автобуса и тръгнах. Докато пътувах се обади Аня – моя любима колежка, която се бе разровила в купчини документи. „Декларирал е обекта като склад за едрогабаритен товар. Минал е всички възможни проверки. Не са констатирани нарушения.“. Затворих телефона. Не можех да повярвам как никой не е видял, че това не е склад, а хотел. В главата ми изплуваха картини на разплаканата ми баба. Този човек бе извинил всяка своя мерзост към родното си място. Бе се отрекъл от корените си, от спомените си за безгрижно и щастливо детство. С лека ръка бе лишил всички внучета в селото от възможността да тичат спокойно по баирите. И никой не бе видял нищо нередно в това. Освен баба. Кой ще се извини на баба за бетона?