Животът е една голяма шега

Всеки има своята малка абсурдна любовна история. Моите обаче граничат със срещи в клиниката за специални случаи в Карлуково и са коя от коя по-цветни. Любимата на всяка маса е тази за най-злощастната ми среща. Набързо – беше зима, валеше сняг на парцали. Срещата беше в малка и тиха чайна в центъра на София. Всичко вървеше добре, насреща си имах изключителен джентълмен, който внимаваше за всеки детайл. Тръгнахме да си вървим по домовете, решихме да се разходим преди това. Пред паметника на съветската армия бях спряна и обърната с гръб – щял да пише нещо в снега. Е, постоях си, в главата ми минаваха какви ли не романтични картини относно това, което ме очаква щом се обърна...Е, обърнах се, срещу себе си имах доволна усмивка, а между нас с големи букви стоеше изчегъртан надпис с името на почти умряла политическа партия. Чудя се само как не ми беше подготвил за подарък членска карта за младежките й структури. След това бях помолена да го изпратя (?!) , е...изпратих го, даже го качих на автобуса, но и след това тествах уменията си в стил „да изчезнеш за 60 секунди“.

Сигурна съм, че горното ви е прозвучало като сценарий на тъпа БГ комедия. Именно затова избрах и именно тази си история като най-цветна илюстрация относно това, за което ви говоря днес. Животът просто обича да си прави шегички с нас – от връщането по четири пъти до вкъщи рано сутрин заради забравени пари, документи и важни доклади, до оплешивяване на 20 и начален стадий на артроза. Някой отгоре просто се забавлява и може би го прави именно, защото вижда колко сме намусени и иска да проявим онова прекрасно чувство за самоирония, което да върне усмивките на лицата ни напук на случващото се. Понякога ще се случва да се залееш с кафе точно преди важна среща или ядосана баба да те настъпи по новите обувки по пътя за вечеря с любимия човек. Ще се случи да бъдеш на сцена половин час с размазано около устните червило преди да те предупредят. И ще се ядосваш. Може би ще ти се иска и да се развикаш. Важното е да се уваладееш и да посрещнеш всичко с усмивка.

Ако всичко в света вървеше по сценарий, никога нямаше да разберем какво е разнообразие, сигурно дори нямаше да притежаваме чувство за хумор, защото просто нямаше да съществуват неща, на които да се смеем. Светът щеше да остане без истории, а светът без истории е най-страшното от всички проклятия.  Лично аз се изумявам, когато срещна човек, който не разбира от шега и не умее да иронизира неволите си. Нека спрем и се замислим: този, който умее да се надсмива над себе си, е най-силният човек на света. Той е защитен от всякакви нападки. Когато околните видят, че можеш да се смееш над лошия си късмет (било то за дето си оплешивял, или си забравил да си закопчаеш панталона), не даваш възможност на околните да се присмеят. Усмивката е заразна и винаги когато се появи, насреща си получава верижна реакция от още усмивки, които идват директно от душата.

Дълги години се възстановявах от тежка травма, куцах много, ходех смешно, бях бавна и досадна в ситуации, в които бързането беше важно. Изключително много се притеснявах от тази си ситуация – как ли ще реагират връсниците ми, дали няма да се подиграват, какви ли прякори ще ми измислят. Затова го направих сама – Робокоп. Бях смешния робокоп първо с шина, после се модернизирах и без нея. Измислях всякакви шегички в моменти, в които приятелите ми изчакваха поредни 2 минути докато сляза по стълбите. Бях охлюв, бях куцо пиле, бях осакатен птеродактил. Във всеки момент, в който видех дори малка досада в нечии очи го обръщах на шега. Съхраних се. И не само това – приятелите ми също започнаха да се шегуват с проблема по същия лек и приемлив за мен начин, това ни създаде някаква система дори да се сближим и да скрепим приятелството си с усмивка.

Днес вече съм голяма и се старая около себе си да имам само хора, които умеят да се смеят. Все пак ако се мръщим на живота, той ще ни изпраща още и още негативни преживявания...или по-скоро ние сами ще си ги създадем. Много по-полезно е да се опитаме да превърнем негативното в позитивно, защото така ще обърнем внимание на всеки мъничък детайл, който би могъл да ни накара да се почувстваме по-добре и в крайна сметка да разберем, че не е краят на света, за дето имаме бримка на чорапогащника си повреме на изключително важно официално събитие.

Майната им на бримките и счупените нокти – когато се усмихваме отсреща виждат само това и някак дори роклята, която сме избирали два часа остава някъде на заден план. Концентрацията над негативни детайли може да измести фокуса ни от цялата картина и в крайна сметка да преобърне кораба на успеха ни преди изобщо да сме усетили колко бързо потъваме. Съдейки по намусените физиономии в транспорта, смея да твърдя, че сме забравили какво е просто да се отпуснем и да се усмихнем. Пречи ли ни? Ако някой отгоре се смее на наш гръб и си праив шегички, не можем ли да реагираме както подобава? Ще ми кажете, че не винаги те са забавни – ами то и шегите за евреи в концлагери не са смешни, но когато бъдат разказани, се заливате от смях, нали? Или пък онези за бебета в кофи. Животът не е достатъчно дълъг, за да имаме време за това. Усмихвайте се, драги – всичко е просто шега!