Когато бях твоя муза

Никога не си бил особен ценител на изкуството и сякаш предпочиташе да останеш скрит зад удобството на логиката, кодовете и утвърдените механизми.

Но целият свят се преобърна, когато станах твоя муза...

Тогава светещият екран, който в началото ни свърза, придоби един особен, необясним смисъл.

Заприлича на открито небе с безброй падащи звезди, очакващи да ги уловим и да си пожелаем едно и също.

Пеперудите в стомаха достигнаха размерите на прелетни птици и копнеех времето да спре поне за един век.

Всеки ден ми подаряваше неувяхващи лалета, окъпани в лунен прах, които грижливо колекционирах заедно с усмивките си.

Твоето „Добро утро“ и „Лека нощ“ бяха повече от съкровени признания.

За няколко мига ти вече живееше като поет, устремен към непознати и неуловими вселени.

Пишеше поеми и рисуваше споделени копнежи, готов да ги изложиш в галерията на сърцето ми. И всяка следваща среща бе по-нетърпеливо очаквана от предишната...

Възпяваше и онази част от същността ми, в която дори аз самата не вярвах. Като умел скулптор извайваше възможно най-ефирните, но запомнящи се надежди и ми ги подаряваше ръчно декорирани с пламенни обещания.

Скицираше ме в ума и бляновете си, а после взимаше маслените бои и превръщаше рутината в сюрреалистична живопис, която исках да продължи възможно най-дълго...

Когато ме съзерцаваше, го правеше с усета на презицен фотограф, готов да запечата един запомнящ се кадър.

Поднасях ти всеки ден душата си без свян, защото исках да я приютиш на сигурно място и винаги, когато пожелаеш, да почерпиш още малко откровения от нея.

Когато бях твоя муза, реалността стана абстрактно понятие и исках пътищата ни да останат преплетени поне до следващата зима.

Или до следващия живот.

Нахално си представих, че не съм просто страница от твоята история, а почти главна героиня в нашата приказка.

Но вдъхновението има срок на годност. И твоето реши да си тръгне от мен.

Без предупреждение. Без глупаво оправдание. Без последна, прощална поема.

Автор: Вивиан