Колко трайно е вечното приятелство?

Всички знаем как Прасчо попитал Мечо Пух дали ще са приятели завинаги, а той му отвърнал: „Дори за по- дълго.” Повечето хора мечтаят освен за голямата любов и за точно такова голямо, вечно, по- дълго от вечното всъщност, приятелство! Труднопостижимо, но безценно. И може би всеки от нас има поне едно такова в живота си.

Какво обаче е приятелството и какво го руши? Как става така, че има всички признаци за вечност и в миг се разпада, защото срещу теб вече не стои същият човек? Не съм убедена, че някой има абсолютен отговор за тези въпроси и подобните на тях, но ние ще опитаме поне да набележим моментите и етапите, в които вечността се срива, и тези, в които тя остава безмерна.

Има различни видове приятелства, като разбира се всяко едно е уникално, но все пак някои си приличат. Някои хора прекарват по цел ден заедно, прибират се, чуват се, пишат си- знаят всяка секунда от живота на другия. На много от нас звучи плашещо и все пак има такива, които точно в това намират сигурност и за тях е нещо съвсем естествено. Има други- не се чуват със седмици, в един момент решават, че си липсват и разговорът започва от там , където е свършил. Супер уравновесените хора са друг тип, балансът на приятелските отношения и повече на принципа „приятел в нужда се познава”. Те се чуват, но не всеки ден, знаят какво се случва в живота на другия, но без това да предразполага към твърде остро навлизане в личното пространство. Има приятели, които са такива само в компания, има приятели, които предпочитат да се виждат насаме.
Няма как да преценим кой от типажите благоприятства вечното продължение на отношенията. Но обикновено става така, че приятелството се проваля със смяната на интересите. И това е най- добрият начин, най- безболезненият. Там няма виновни, няма кого да обвиниш. Просто животът ви е завъртял, няма драми и развалени отношения. Малко по- грозно става, когато човек реши да се откъсне от част от миналото си, но заедно с това преценява, че няма как да се отърве само от нещото, от което бяга, затова изгаря всеки мост, без обяснение, без суетене и най- вече… без причина. В този случай се изисква доста благородна природа на този, когото не са избрали за част от бъдещето си, за да прости, но далеч не е невъзможно. Ако наистина успееш да си обясниш (сам на себе си, знам, много неприятно- ами налага се понякога… ), че този човек наистина няма как да продължи напред , без да загърби всичко, което е било част от миналото, не защото е оправдано и адекватно, а защото просто има такива хора, то тогава пак е в твое ръце избора да си запазиш спомените за светлата част от общото ви минало.

И в крайна сметка относно вечността и приятелството ми се вижда съвсем резонно да си зададем въпроса дали всъщност не е по- правилно да наречем вечно не това приятелство, което се пази фактически, а това, което е във вечен синхрон със сърцата ни, от което до последно остава привкус на подкрепата, която си получил и всяка снимка е жива пред теб, защото усещането е оставило богатство за цял живот на душата ти! Замислете се- не е ли то по- вечно от тези уж приятелства на малки ежедневни разговори, на страх от споделяне и липса на всякакъв синхрон, които макар да не си отиват от живота ни, не оставят нищо след себе си в момента, в който човекът не ни е пред погледа. Създавайте приятелства от първия вид, бъдете човек, който оставя вкус след себе си и обогатява отсрещния.

Може едно приятелство да бъде прекъснато- това е защото сме хора. Но краят не пречи на вечността му- това е защото истинските неща съществуват само в душите ни!