Няма да се срещнем след 10 години! Нито след 20 или след 30...

Топъл есенен ден. Шлая си се просто ей така. На относително близко разстояние насреща ми, се задава позната физиономия. Докато съзнанието ми се опитва да свърже лицето с име, човекът вече наближава. „Здрасти“ или небрежно пресичане на отсрещния тротоар?

Доколко приятни са случайните срещи с далечни познати? Как реагирате, когато видите някой съученик от гимназията, например? Радвате се или пък ви е досадно?

Реакцията зависи от това кого срещаш, нали! Ако човекът е от някогашния ти близък приятелски кръг - ще се радваш да обмените по някоя дума и нямаш нищо против, че случайността те среща с такива хора понякога. Но има обаче един друг тип, с които никак не ти се говори, в случай, че ги срещнеш. Обикновено смътно си спомняш кои са. Помниш ги като статисти, като част от масовка. Почти не си общувал с тях навремето. Може би в техните представи и ти си такъв. Все тая. В един прекрасен ден, десет или двадесет години по-късно, съдбата решава да се позабавлява на твой гръб и те среща с някого от тези хора.

Ако беше по-далеч - да се направя, че не го виждам. Но вървим един срещу друг. Няма как да не кажа „здрасти“!

Стоим един срещу друг, неуверено загледани в лицето отсреща, търсейки думи. Разговорът върви толкова нескопосано, че е дори смешно. Фалшива усмивка, фалшиво „добре съм“, фалшиво: „а ти как си“.

Не предлагам да се видим, защото знам, че няма да се случи.

„Виждал ли си някого от класа?“ – Не, отговарям и мислено добавям - А трябва ли? Та това беше миналия век. Буквално.

„Може да пием по бира някой път“ – да, да може. Само дето няма да стане (мислено).

„Ще трябва да направим една сбирка на випуска“ – Разбира се. Трябва, ама не трябва (мислено).

Разменяме си телефонните номера (правя се, че записвам, но всъщност не го) и си тръгваме по живо, по здраво.

В моя защита ще кажа, че всъщност не съм чак такъв социопат. В зората на Facebook, аз с радост се сприятелявах виртуално и възстановявах забравени приятелства. Днес почти не влизам в профила си. А направя ли го, знам, че нищо добро не ме чака там: снимки на бившата ми приятелка, запечатали широката ѝ усмивка на фона на екзотичен плаж, например или пък активизиране в групата „12ти Б“, създадена с цел организация на среща на випуска. Вътре текат разгорещени дебати: кога ще е срещата, на кое място, курсовата ще дойде ли и подобни.

Човек дори и добре да живее, в някой прекрасен ден е поканен на среща на випуска. И накрая като отиде на въпросната среща - „то едни бради, мустаци, шкембета... А за мъжете да не говорим!“

Извън шегата, питам се: изобщо кому са нужни тези срещи!? Събирания, някак „по задължение“. Ходиш, за да лишиш останалите от възможност да те обсъдят зад гърбата ти, а спокойно да те разпитат за това колко взимаш и как сте със жената.

Не ме разбирайте погрешно. Животът на всеки човек протича различно. Едни се чувстват добре в училище, други изживяват истински кошмар пълен с подигравки и тормоз, далеч от идеалите и внушенията на филма „Вчера“. Не всеки открива в своите съученици хората, на които да се закълне във вярност. След 20 години, не открива и причина да натисне бутона „добави“ във Facebook. Чудно ли е тогава, че не всеки е ентусиазиран от евентуалните срещи на випуска. Например аз. Да, слушайки „След десет години“ на ФСБ ми става едно такова - носталгично, но тази песен не е за мен. Тя не важи в нашия случай. Така и не успях през онези четири години да открия хора, надскачащи броя на пръстите на едната ми ръка, с които наистина да ми е добре и забавно да общувам. Да не говорим за тези, с които за нищо на света не бих общувал, нито бих искал да видя след десет или двадесет години.

Така че който иска да участва в цирка „колко ни е приятно да се видим“ и „колко хубаво ни беше едно време“, нека го направи. Аз съм пас. Ще бъда зает в деня на срещата на випуска - мисля да се видя с хора, които наистина ме ценят и им пука за мен.

Избери магьосника, а не рицаря

Хайде да си построим планета!