Омразата на невежите

Или защо ниските култура и грамотност пораждат агресия

Салман Рушди, роденият в Индия и получил английско гражданство преди близо 60 години писател, носител на награди за литература и трън в очите на радикалния ислям заради книгата си „Сатанински строфи”, беше нападнат с нож на 12 август, докато излизаше на подиума в Чатокуа, Ню Йорк, за да изнесе лекция. Един акт на омраза, продиктувана от сляп фанатизъм – плод на просто невежество.

Защо хората нападат хора, ръководени от примитивни идеи на религиозна слепота? Какво печелят от това? А кой печели от това? Със сигурност отговорът е по-сложен, отколкото може да бъде изложено в една кратка статия-есе. Но можем да погледнем на факторите, които обкръжават тези актове.

Да видим какви хора са фанатиците, които прибягват до физическо насилие, за да защитят химерна теза. В случая става въпрос за мюсюлманския свят и радикалния ислям. Лидерите на крайните религиозни организации управляват контрол над масите свои последователи по най-елементарния начин – използват невежеството и неграмотността като инструмент, а омразата като спусък да се задейства този инструмент. Хората, които сляпо следват радикалните лидери с техните призиви за насилие и смърт, са в огромната си част неграмотни, идват от бедни райони на страните, в които живеят, никога не са имали възможност за учене, образование и култура. И това ги прави изключително лесна плячка за фанатизирани лидери, аятоласи и гурута. Те не са чели дори Корана, а слушат изопачена негова версия или директно проповеди, подправени с идеи и призиви, които не съществуват в тяхната свята книга. Познавайки само мизерията – собствената и на близките си, никога недокоснали се до просветлението на културата и опита на различни култури и цивилизации, те имат само една истина – тази, която им се повтаря до втръсване. Тази, която ги учи да мразят всеки, който уж обижда вярата им или пък изповядва друга такава. Защото по-лесното чувство за примитивния човек е да мрази различния, вместо да се опитва да го разбере или да научи нещо от него. Защото омразата лесно дава енергия на масите и им създава усещане за сплотеност срещу имагинерен враг. Тази сплотеност на стотици хиляди безпросветни хора е изключително полезен инструмент в ръцете на техните лидери. А дали те самите наистина вярват в проповедите си или искат да премахнат всяка заплаха към религията си – реална или измислена, а оттам и заплаха към техните позиции на кукловоди, зависи от частните случаи. Оръжието срещу тези хора е образованието, просветата, широката култура. Затова често те воюват срещу книги, филми – проявления на културата. Или срещу нейните автори. Затова и през 1989 иранският ислямски лидер аятолах Хомейни издаде фатва срещу Рушди, като призова „правоверните” да убият осквернителя на Корана и предложи награда от 3 милиона долара. Защото апелът на писателя хората да отворят очите и умовете си е опасен за крайните лидери.

Акцентирам върху крайните проявления на исляма, но общества и групи, в които водещ фактор в социалния живот е религия или по-скоро религиозен култ, също обричат членовете си на тесногръдост и често разпалват омраза или най-малкото дистанциране от инакомислещия свят.

Факт е, че в „Сатанински строфи” на Салман Рушди няма директна атака срещу Корана. Има обаче майсторски изваяна критика към организираната религия като обществен фактор и държавен инструмент за контрол. Има атака към тази масова необразованост и консервативност, заради която мюсюлманският свят тъне в тъмата на средновековната безпросветност, която го прави част от третия свят. Рушди не мрази хората – напротив, обича ги като личности и атакува люто всичко, което обезличава човека, за да го направи парченце глина от една голяма кална локва – безгласна, безименна, само инструмент за омраза и насилие. Рушди проповядва любов, когато изобличава човешката глупост и невежество, но и като рисува приказни светове и гради истории със своя неповторим прочит на магическия реализъм.

24-годишният Хади Матар признава, че е прочел едва няколко страници от „Сатанински строфи”, което обаче не му пречи да намушка 50 години по-възрастния от него писател. Хади Матар твърди, че смята аятолах Хомейни за велик мъж и това подтиква младия и заблуден мъж да атакува един от брилянтните писатели и умове на ХХ и ХI век. Подобно на стотици хиляди като него, Хади Матар не познава книгите, работата и разбиранията на своята мишена. Тези хора разбират само словото на омразата на избраните от тях месии и лидери. И възприемат за чиста монета само това, което те им проповядват. Те отдавна са изгубени за диалог, за промяна на нагласата, за отгръщане на светогледа им и отваряне на очите за красотата и пъстротата на света и различните човешки култури. Защото са заслепени от омразата, която е посадена и покълнала в тях от благотворната ѝ почва на невежеството.

Салман Рушди е роден през 1947 в Бомбай, Индия, в семейство на кашмирски мюсюлмани. През 1964 получава британско гражданство, когато се мести, за да учи първо в Ръгби, а после и в Кеймбридж. От 2016 притежава и американско гражданство. Работи като копирайтър, докато пише ранните си творби. Първият му роман „Гримус” излиза през 1975, а вторият, „Среднощни деца” през 1981 и му носи престижната награда Букърс. До момента има издадени 12 романа, последният от които „Кишот”, излезе през 2019; 3 сборника и 2 романа за деца. Освен на Букър, е носител на над 10 награди за литература. През 2007 става и рицар. Отявлен критик на религиозния екстремизъм. На 75 години той преживя нападение с нож, беше прободен 4 пъти в стомаха, 3 пъти във врата, веднъж в бедрото, веднъж в гърдите и веднъж в дясното око, което и коства зрението му на това око, но оцеля и в момента се възстановява, като запазва висок дух и според близките му не е изгубил чувството си за хумор. И докато името на Хади Матар, макар и често споменавано в тази статия, ще остане в историята като бележка под линия като човекът, който рани Салман Рушди, Салман Рушди винаги ще бъде авторът с богато въображение, който желае хората да бъдат свободни. Рушди винаги ще грее над стотици хиляди безименни и безпросветни хора, част от една безформена и кална маса, която може да се опита да опръска светлината, но никога няма да може да я угаси.

Автор: Ивайло Александров