Отказах да бъда принцеса!

Разбрах, че няма да бъда принцеса в момента, в който се качих на първите си тринайсетсантиметрови токчета – и станах твърде висока за представите на оценяващите… Разбрах, че колкото по-изправена стоя, и колкото по-високо си държа главата, в опитите си да се докарам до всеобщата летва, толкова повече короните, които се налага да нося – всяка според сезона, ще ми се изхлузват… Или ще ги губя някъде зад себе си, защото силен вятър ми развява косата, или бързам нанякъде, или… все нещо.

А статичните положения на принцеса под корона са в тотален разрив с ритъма на сърцето ми.

Разбрах, че да бъдеш принцеса е масово мероприятие, в което участничките са горе-долу еднакви – момичета отвсякъде, всякакви, обединени от идеята да бъдат нечия единствена повелителка – на сърце или друго. Специалистки по кастингите, носят почти еднакви дрехи – мода „скъпи“; ходят на еднакви места – за да видят, или да бъдат видяни; имат еднакъв вкус – неопределено лъскав, и всички до една са достойни – пред огледала, фотоапарати, витрини и очи. Днешните принцеси…

Осъзнала че масовите мероприятия, и масовите възгледи нито ми стоят добре, нито мога да преглъщам сутрин с кафето си, малко по малко започнах да се отказвам.

Някак си недооцених желанието на кандидатите да ми държат ръката, и отказах безумно количество пръстени. Или не ми ставаха, или, не дай си боже, ги губех, заедно с телефони, адреси, обещания и покани. Какво нехайство, нали?!

И така, рискувайки да бъда обвинена в лошо възпитание и тотална липса на вкус (или ум в главата), обрекох ръцете си на това да бъдат празни… Oткъм подареното.

Изсмях се на опитите да бъда затворена с ключове зад широки порти и да се движа сред изписани колони, под изрисувани ръчно тавани. Просто така – вместо дворци, сменях квартири, и вместо в имения, се прибирах… вкъщи. Така си спечелих негодувание и презрение от страна на… всеки който нямаше какво повече да ми предложи.

Много таксита ме подминаха, защото вече бяха заети да закарат принцесите на дневен ред до… дневния им ред. Вървях пеша – защото знам пътя, и защото мога.

Слизах много пъти от високите си токчета и продължавах сама, обричайки се на нещо, което не мога да обясня – да бъда не просто нечия – нечия принцеса, нечия сега, нечия на вечеря, нечия след вечеря, нечия за година, нечия до сутринта или на сутринта.

И колкото по-категорично отказвах да бъда принцеса, толкова повече въпроси се трупаха около мен.

Чия съм?

Спечелих си и много презрителни погледи в лицето и зад гърба, питащи защо все пак дрехите ми стоят добре? Защо все едно вървя като.......ПРОЧЕТИ ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ТУК.

Oт Редакторите

Синдромът на селската клюкарка

Какво най-много мразят сервитьорите?

Скъпи, пешеходци, вие сте напълно неадекватни