Пак ще се срещнем след 10 години

- Еееее, Данче, откога не сме се виждали, бе! Леле колко си се разхубавила? Какво става с тебе?

- Връщам се от работа, много съм изморена, човек, направо не издържам. Остави го това! Виждал ли си някой от другите?

- Не, разбира се! Гледам само тука във фейсбука Пепи хванал се сгодил...

- Сериозно ли? Гледай колко съм изпуснала! Тц тц тц! Ами хайде да вземем да организираме нещо, да се срещнем пак, да си припомним колко хубаво беше в училище...

-Да, права си! Хайде, ще се чуем!

- Ще се чуем, ще се чуем...

Докато четеш това вече си хванал телефона и „скролваш“ измежду листа си с фейсбук приятели в търсене на всички ония отдавна забравени хора, като си готов с един клик да натиснеш рестарт бутона на комуникацията помежду ви. Я, този се оженил, онази пък кача дете, ахааааа класната е станала щастлива баба за втори път, онази готина съученичка пък се е издигнала професионално... Колко много събития, които си пропуснал...Спри за момент! Нека си припомним какво се случи последния път, когато решихте да се съберете на едно място.

Беше хладен есенен ден, някой беше дал глупавата идея да се чакате на открито в студа пред Народния. Пристигна пръв и се проклинаше, за дето не послуша Иванчо да не се занимаваш с глупости, защото мръзнеше от половин час, а бяха дошли двете зубърки на класа и оная отворената дето много й знаеше устата, пък завърши като касиерка в известна верига супермаркети. И въпреки че срамна работа няма, трябва да се отбележи, че точно тая съученичка те изумяваше с убедеността си в идеята, че до две години след завършването вече ще е финансово стабилна с богат мъж, вероятно чужденец. Е...сега бе принуден да се гледате неловко и просто да се усмихвате дървено. Така де, от студа, не от неудобство.

Събрахте се всички на петдесетата минута от началния час на срещата ви и се насочихте към близко кафене. Още със сядането на масата разговорът излезе извън контрол, защото най-гръмогласните в групата започнаха да се „надцакват“ кой е постигнал повече дотук, кой е преживял повече. Някои афишираха своите финанси, други се хвалеха с броят имена на компании, в които са работили. Най-изумителни бяха тия, които се оплакваха от преумората си от работа и трудността си да балансират между различните аспекти на своето ежедневие, но го правеха с лек хвалебствен тон. Няколко от бившите съученички започнаха да си сравняват етикетчетата по дрехите с цел доказване на материалното си положение. В един момент ти стана неудобно и преди да дочакаш кафето си вече копнееше за минутата, в която ще си облечеш якето и ще излезеш навън далеч от всичката тая гадост. Студът вече ти се струваше много по-приветлив от топлото кафене.

Все още ли смяташ, че е добра идея да влизаш отново в контакт с всички тия хора и да се опитваш да организираш каквото и да е? Разбирам колко много ти липсват ученическите години и как когато изпаднеш в труден момент се сещаш с умиление за свободата и безгрижието, които ученическите години ти осигуряваха. Само че са минали години от тогава, а хората се променят. Ти самият вече си различен. Всеки е поел по пътя си и вече е завършена личност със своите особености, които ти не познаваш. Различните условия, в които животът ви е протекъл след излизането ви в „големия“ живот, са логична причина комуникацията ви да протича трудно. И не, това, че те не са ти се обаждали, не означава, че не уважават общото ви минало и не си спомнят с усмивка за всички пакости, които измисляхте заедно някога. Те се чувстват точно като теб. Животът ви дърпа от всички страни и всеки гледа да го бори с всички сили – едни за престиж, други за семейство, а трети може би все още търсят своето местенце. Отдай почит на спомените ви, разгледай снимки и се порадвай на всяка щуротия, за която можеш да си спомниш, че сте правили, но помни – това, че в миналото характерът ти е съвпадал с нечий чужд, не означава, че това е вечна житейска константа. А всеки прекъснат контакт в живота е сигнал за протекла промяна.