Революцията, която завърши с жълти торбички

Помня - с онова усилие на паметта, протягащо се към излъганите надежди, за което спретнат лайфкоуч би посъветвал да прекратя поради липсата на практическа полза - първите дни от протестите на лятото през 2013-та. Тогава по площадите имаше твърде голям ентъртейнмънт, в който само един прозорлив човек се усъмни. Видя, че в това забавление има нещо подозрително. Разбира се, махнах с ръка - чак пък толкова, какво, ако освен яростно, е и смешно? Не схванах основното: че смешното, вместо спояващ ефект, може да ликвидира яростта, да я преформатира през мийм културата, постепенно да насити с пъстри образи катрана на недоволството и да го замести с тях. 

Почти седем години по-късно този политически процес завърши. Потребността от забавление се оказа глезената и по-обичана сестра от потребността за промяна. Кое е страшното днeс трудно се пита, кое е смешното днeс непрекъснато. И ето го: днeс Каракачанов и чантичката "Билла" е смешното. Преди това даваха Бойко с американската посланичка, преди това орките-главатари от протестите срещу Гешев. Не ме разбирайте погрешно - като всички следя страниците за колажи и препращам най-доброто на приятели. Има добри неща - особено ако се абстрахирам от потискащата мисъл, че последният проблем на Каракачанов е, че е дебел. От която обаче не виждам защо да се абстрахирам - навремето един приятел бе казал "Никой нямаше да протестира срещу Пеевски, ако не беше дебел". Това е така. Нямаше. 

Вече ясно се вижда как политиката е просто един от многото възможни източници на ентъртейнмънт. Тя безпроблемно може да сменя мястото си с Netflix и 9GAG и основно прави това. Произвежда образи в сериализация, които пораждат интерес и условия за подигравка. Гражданското общество с времето написа големият си манифест, в който само по архаична и наивна инерция някой би решил, че се говори за революция. Манифестът, оказа се, е недълъг. На него пише: ше се поебаваме с вас, кво. 

Обаче ето кво - това дълбоко устройва всеки от политическата класа. Тя далеч не е застинала и се развива добре, осъзнава някои общи положения. И схваща характера на сделката - ще взема едни апартаменти на безумно ниски цени, ще продам български паспорти на чужденци, ще си сложа сауна на терасата, ще стана главен прокурор, ще направя квот си искам - и най-много да ме поебават, кво. Принципът е обратният на Уорхол: всеки във властта ще получи 15 минути национална ебавка и ще ги размени срещу крупно заботатяване - разбира се, не от другаде, а финансирано и от тези, които го иронизират. Аз не съм много сигурен кой от двата лагера е по-умен - и въпреки, че основният похват на иронията настоява, че превъзходството е на страната на иронизиращия - специално в този случай не бих заложил на него. 

В цялата работа с Каракачанов има и още един твърде неприятен момент. И той е - хайде, всички схващаме това - че въпросните чантички съответстват на представа за random човек с по-ниски от средните доходи, сравнително доволен, че е напазарувал, понеже освен да хапне, не му остава кой знае каква житейска възможност, турил е туй-онуй вътре, преценил е, че в никакъв случай не би прахосал по-голяма сума за ресторант, следил е бдително за жълтите етикети и винаги държи в портфейла си карта за намаления, за да спести малко. И, малко да ме прощавате, че ще поразваля целия фън, но ебавката с този тип човек е зверски надменна и твърде издайнически сочи към основният етос на иначе активната гражданска общност: че за нея няма нищо по-смешно от този тип човек. Този човек, най-просто, е смешен, защото е икономически незначителен, което на практика означава незначителен. Неговата чантичка е свидетелство за неговия провал, найлонов документ, че той е толкова никакъв, че дори не разбира как яркото жълто от десетки метри и в мъгливите гнусни квартали се развява като знаме, с което той байрактарства нищожността си. 

Е, най-лошото е, че този тип човек и хора като Каракачанов имат наистина много общо и не по онзи начин, по който е смешно, че имат. За да съществуват хора като Каракачанов, трябва да съществува и този човек: връзката между охолството на единия и нищетата на другия е ясна, биографично проверена, вързани са със синджира на прехода. В определен смисъл те наистина са един и същ човек и този смисъл е зловещ. Гражданската общност между другото трябваше да представлява тези хора, да ги репрезентира, разбирайки, че те са твърде потънали, за да го направят сами. Но политическото зло произвежда кризи за едни и смешка за други; и онези в криза никога няма да разберат смешката, а онези в смешката никога няма да проумеят кризата. Нещо повече: хуморът, който преди бе насочен към политиците, вече се насочи и към низините - аз не виждам по-ясен маркер за разцъфнал в самодоволство и нарцисизъм граждански неуспех. 

Автор: Райко Байчев

Пуш...дишането убива

Кървавото писмо на Хазарта: какво каза и какво пропусна