София, обичам те, въпреки че си пълен хаос!

Родена съм и съм отраснала тук, в София – нашата хаотична налудничава столица на държавата на абсурдите, в която нищо не е наред, но... все пак всичко е наред, аз нямам проблем с това. Даже намирам за чаровен факта, че няма едно нещо, което да е, както трябва. Е, освен константните неща, разбира се, като това, че имаме небе над нас, че прелитат птички от време на време и че имаме и ден, и нощ, което все пак ни напомня, че животът кипи, а не сме част от замръзнала картинка, изоставаща с 20 години от останалия свят.

Истината е, че светът е голям, но София е още по-голяма. Тя ме научи да оцелявам на предела и Беър Грилс може и да се оправи в Рила и да изяде една жаба, за да покаже какъв мъж е и как нищо не го плаши, но, ако беше дошъл на разходка в столицата щеше да стане наистина интересно. Тук е яката работа. А пък той горкичкият сигурно щеше да превърти от всички заобикалящи го градски фактори и да се наложи да го откарат до лудницата. В София е по-страшно и от най-космополитните градове и то не защото цяла България е на жълтите павета, а защото просто такъв хаос няма никъде.

Кривите, изпочупени плочки ме подготвиха чудесно за това да мога преспокойно да стана каскадьорка, защото благодарение на тях вече мога да прескачам по 4 наведнъж. Защо ги прескачам? Защото ако стъпя на някоя рискувам да се разбалансирам толкова много, че да си счупя някой глезен, а ако недай си Боже е дъждовно – да се изцапам минимум до кръста, защото водата, която се събира под кривите късчета цимент извира сигурно чак от канализацията, за да стигне до мен.

Пресичането на пешеходна пътека се оказа, че е нещо като странна игра на руска рулетка, в която стъпя ли на зебрата всеки път имам уникалния шанс да бъда прегазена от някоя супер лъскава лимузина, която минава с 200 км/h, въпреки ограничение от 50 км/h и факта, че на мен ми е зелено. Ама на кой му пука, че на мене ми свети някаква светлинка? По тази логика мога да си въобразя, че и тротоара е пешеходна зона, нищо не ми разбира главата.

Има кошчета на всеки ъгъл, но никой не ги ползва и затова сякаш цялата столица е покрита с килим от боклук. А Волфаджийте си затварят очите и не чистят, защото фасовете по земята запълват дупките по пътищата и така правят услуга на онези, които кърпят асфалта, та се получава едно много интересно вземане-даване, типично по български.

Бутаницата в градският транспорт ме накара да искам от 14-годишна възраст вече да съм пълнолетна, за да имам свидетелство за управление на МПС и да не съм принудена да се возя под мишницата на някой потен съгражданин. Даже това не е толкова голяма драма в сравнение с това, че освен, че е претъпкано, минимум трима човека около мен ще крещят докато говорят по телефона, междувременно ще влезе човек с акордеон и чашка, в която да събира стотинки след изпъленнието си, а като за финал шофьорът ще е надул радио Веселина и отгоре на всичко няма да звучи Азис, а някоя сръбска песен, на която дори не мога да си припявам.

Циганетата, които дебнат на всеки ъгъл ме научиха да си държа чантата винаги плътно пред мен и да стискам яко с бицепс. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против техния етнос, просто като знам какви истории имам с негови представители винаги си имам едно наум и до ден днешен настръхвам като видя някой „бледолик“ да ме заглежда или някое лапе със загар да ме пита за стотинки. Моите жълтици са си мои, „бе бате“, ходи си изкарай твои. Здрав си, прав си, от работа(доколкото знам) не те е страх, какъв ти е проблемът, тогава?

Полицаите не са на наша страна и това го научих доста бързо, защото родната полиция не се сещам някога да ме е пазила и да ми е помагала с каквото и да е. Наскоро двама полицаи даже ме издебнаха да спра и да сляза от колата и въпреки че ме видяха, че съм младо момиче, още не особено опитно, като се върнах след 5 минути и си потърсих колата, нея я нямаше. Получих по една ехидна усмивка от полицаите, които вече поздравих веднъж като слизах от колата и един урок „за домашно“, че трябва да чета знаците, за да се науча. Да, мерси, и без това се чудех къде да пръсна 60 лева. За освобождаване на колата ми от наказателен паркинг, много ясно!

Никога не се минава близо до сграда, защото може някоя баба да реши да си изсипе саламурата от сиренето или да хвърли трохи за гълъбите и някоя птичка в полета си да ми се изходи на главата и да започне да кълве от трохите паднали върху косата ми. През зимата пък е много вероятно да се окажа с някоя висулка, стърчаща от черепа ми, защото видиш ли никой не е написал, че може да падне някой и друг леден къс от козирката на сградата. Та заради всички тези доста възможни вероятности е по-добре да се страни от най-вътрешната част на тротоара.

Въздухът е толкова мръсен, че, когато съм си вкъщи предпочитам въпреки че мирише на манджа и съм изхабила почти всичкия кислород, да не отварям. Защото отворя ли – влизат толкова едри прахови частици, че после бърша прах в продължение на няколко дни и дори антистатичните спрейове за мебели не вършат работа и пак е мръсно. Навън се излиза за малко и ако е много спешно – например ако отиваш на работа или пък нямаш хляб и трябва да изтичаш до магазина. Много важно е да гледаш да не вдишваш много дълбоко, че да не се раздишаш за последен път.

Е, мога да продължавам още много – то небивалиците в София са повече от хората и колите взети заедно, а имайки предвид, че във всяко двучленно семейство има средно 3 aвтомобила, сами си правете сметката за числото.

Въпреки всички безумия около столицата ни обаче, много си я обичам!

Ей, София, обичам те, бе! Благодаря ти, че ме научи да оцелявам и че си толкова изостанала от всички останали евопейски градове, че чак като дойде тук някой турист от Западна Европа и си мисли, че е влязал в машина на времето.

Не се променяй, защото ще ми лиспваш. Бъди каквато си – хаотична и в повечето време доста критична!

На протест срещу насекомите със спринцовки

Предимствата и недостатъците на крайните квартали