Ти си най-странната криза в моя живот

Симпатична, ненатрапчива, но омагьосваща. С привкус на северно сияние и изискано вино. Толкова плашещо чаровна, че връща отдавна изчезналите пеперуди и успява за секунди да разгърне онази невинност, която светът не искам да вижда.

Ти си една мистична криза, от която не искам да си тръгвам, но трябва.

Имаш един поглед, който изпепелява клишираните надежди, но ражда нови, неизследвани галактики. Поглед, така добре маскиран, но без да знам защо имам нужда да съм около него... дори накрая да се саморазруша и всяко едно перо от крилете ми да стане шепа прах.

Прозирала съм много погледи преди теб, носели са ми и искри гняв, разочарование и дори малко звездни усмивки. Но винаги съм успявала да изплувам от тях успешно и мълчаливо, тръгвайки си без да поглеждам назад. Сега пак ще си тръгна, защото понякога трябва да послушам разума си. Сигурно ще съжалявам и сигурно от време на време ще си припомням какво е било или е могло да бъде, но тогава едва ли ще има значение за теб.

Твоят поглед е трудно заличим. Не може да се опише в три коплета или цял роман, трудно е да бъде обрисуван дори абстрактно. Тържествува над клишетата и те тайнчико му завиждат, защото не им е подвластен.

Ти самият си изтъкан от нишки на фина тъга, нежност, хумор, топлота, тиха ярост, бушуващи бури от тъмни тайни и... безброй загадки.

Искам да прегърна всяка твоя плашеща стихия и да я направя свое убежище. Да я обикна, такава, каквато е. Но ако съзерцавам прекалено дълго тези твои променливо зелени очи, може би ще ме погубят. Не нарочно, разбира се. А просто защото отдавна са очертали с мастило розов храст, който те пази от поражения. Красивите му цветове могат да разкажат хиляди разтапящи истории и да донесат усещане за цялост дори отвъд времето, с което някак си трябва да се съобразяваме. Но след розите неизбежно идва и болката от острия допир с бодлите - цената, която трябва да платим.

Дълбоките води на погледа ти, сменящ се като хамелеон, са изпъстрени с привидно спокойствие и завладяващ полъх, който ме кара да мечтая отвъд собствените си предели...

Караш ме да искам да пратя всичко по дяволите, само ако можем да създадем поне един миг заедно. Безмълвни и истински. Танцуващи под лунния дъжд, сякаш другото е без значение. Съзерцаващи пътуващите планети от стъкления покрив на къщата, която сами си построихме.

Но нямам право да мисля за теб, нито да се давя в очите ти, да копнея за допирът им. Нямам право да търся път към душата ти, и да съм любопитна за всяка твоя малка лудост и неразказана история. Всичко винаги ще си остане една красива илюзия.

Ти си като зимна ледена приказка, така коварна и пленителна, колкото и най-тъмния ангел не би могъл да бъде. Приказките понякога се превръщат в кошмари. Вдъхновяващи, но погубващи. И знам,че никога няма да мога да съм наистина част от живота ти, но понякога ще си спомням за теб. Ще си спомням, че за кратко почувствах какво е да живееш, а не просто да съществуваш...

Автор: Вивиан

Когато помним онези, които отдавна са ни забравили

10 впечатляващи къси разказа