Тормоз и доживотна карантина за различните

Наскоро говорих с едно интересно момиче, родено със синдрома на Патау (т.нар. "заешка уста"), минало през безброй операции. Казва се Айя Йоргова, има влог в YouTube и за крехката й възраст се е научила да се справя с различността си по всякакви начини. Научила се е добре - писахме за това ето тук. 

Но за разлика от нея не всеки, който има някакъв проблем, успява да се справи. И големият сблъсък дори не е с различността, а със следния проблем: че ние говорим за нея политически, крупно, с етикети, документи - конвенции и прочие. А твърде рядко с лични истории. Различността е едно, когато се превърне в политически дебат, в ресурс за трупане на електорат и по двата начина - като я оплюваш, или пък я защитаваш. Но съвсем друго, когато общуваш с човек, лице в лице, какъвто е и случая с Айя.

Но нататък. Задавайки най-различни въпроси за различността, се замислих за същността на този феномен (и дали всъщност е феномен, или на нас ни се иска да бъде такъв) и до какво води той. Може би основният ми въпрос, който изплува в съзнанието ми, беше „Защо сме толкова жестоки едни към други на база различност? Нима всички трябва да сме еднакви?“. За доктор Енчев например, това вероятно е цел, която умело реализира със своите инструменти, опит и обещанието, че най-хубавото, което може да ти се случи, е да изглеждаш така, както изглеждат билбордовете. Но ние не сме д-р Енчев, нито неговите, как да ги нарека - пациенти? Кукли? Клонинги?

Ние сме Пешо, Мария, Иван и Тодор. Дори имената са ни различни, пък искате да сме по каталог външно и вътрешно. Но всъщност д-р Енчев, и подобни на него, въобще не са архитекти на нещо чуждо, самодоволни и своеволни инициатори на "красивото" унифициране. Д-р Енчев (ясно е, вече го използваме като нарицателно) всъщност събира в образа си всичко онова, което хората така или иначе мислят - че различността е проблем, че трябва да подлежи на контрол. В пластичната хирургия кристализират пластмасовите ни мечти за еднаквост.

Външният вид е най-често срещаната причина за тормоз навсякъде – на улицата, в училище, на работата, в социалните мрежи (най-вече там). В Интернет всеки е красив, силен, перфектен и недосегаем, а другите са отвратителни същества, които не заслужават да живеят. Общувайки с хора, различни на външен вид, обаче, осъзнах, че те несъмнено биват различни и като характери, защото вече са се преборили с онази безпощадна дискриминация в обществото, която илюстрирах по-горе. Изградили са необходимите умения, чрез които да се преборят в ситуация на ужасяваща изолация в обществото. Ако не ги е смазало, това ги е направило по-силни. 

Но много повече са смазаните. Започва се още от ранно детство , а дори само там е достатъчно да те пречупи завинаги. Съветите към различните най-често са свързани с това да се обърнат към човек или институция, която да им помогне. Да, прекрасно, обаче те вече са загубили вяра в хората, защото са видели най-гадното от тях – агресия, подигравки, тормоз.

Щом си различен - това е социален закон - трябва да бъдеш изолиран, за да не заразиш и другите с тази различност. Какво правят майките, когато децата им сочат някой странен човек по улицата, примерно с увреждания? Казват на детето - не го сочи с пръст. Дотук добре. Но и добавят: "Понеже децата ти ще станат като него". 

Решението е доживотна карантина или болничен. Но по-добре първото, че първия ден болничен вече си го плащаш.

Автор: Илиана Симеонова

Айя - различното момиче, което не се страхува да изразява себе си

Конформизмът - от Грета Тунберг до студентския живот