Трудните времена раждат силни хора - да благодарим на генерал Мутафчийски

Думите на генерал Венцислав Мутафчийски ще се помнят дълго. 

Ако след време се окажем от малкото държави, които са успели да издигнат щит срещу коронавируса и дадат по-малки жертви, това ще се дължи именно на този човек. 

Трудно е да изброя всички качества, които трябва да има човек в ситуация като днешната. Биха включвали: огромна психическа и физическа издръжливост, изключителна проницателност за всичко, което става наоколо, въображение, което може да гледа седмици напред и да вижда най-важното. А най-важното е: как от всяко малко действие днес и то на всеки малък човек зависи мощта на лавината, която ще дойде утре. Политическата, а и всяка друга реч, отдавна беше изтощила както собствената си сила, така и съзнанията, които я възприемаха. Когато чуеш обаче потреперването на глас, който е трениран с десетилетия да запазва спокойствие, нещата започват да стават ясни. 

Съвсем наскоро, когато саркастичният последен ден преди пандемията все още раждаше смешки, генералът беше обявен за Годжи, но не с бас, а с очила, отправените предупреждения - малко прекалени като на всеки лекар. Бяхме такива, каквито винаги сме били: владетели на хумора и безсмъртието, а той чиновник с бюрократичната задача от време на време да дава пресконференции. Държавата ни, това се знае, включва две биографично обясними, но крайно неподходящи за ситуация на връхлитащ вирус настройки на мисълта: едната е недоверие към властите, другата недоверие към лекарите. Но се надявам, че дори вечно присвитото недоверчиво око е видяло онова, което генералът описва. А то, съвсем накратко, е следното: че при липса на всякакви мерки, пандемията би покосила огромна част от българското, европейското и световно възрастно и болно население. Представете си 20-те процента смъртност за хората в трета възраст и с хронични заболявания, но без всякакви опити за спиране на заразата и го съотнесете към глобалната застаряваща демографска картина. Ако все още следим с нарастващо притеснение повишаващите се случаи, нека напомним, че те щяха да бъдат не десетки, а стотици пъти по-високи, ако първо Китай не бе запечатал Хубей, после Европа, макар и със закъснение, не бе затворила границите си. В цялата тази статистическа картина обаче трябваше да се свърши още нещо - някой да успее да приближи цифрите към собственото ни битие и към собствените ни близки. А цифрите се приближават с думи. Думите звучат така:

"Предстоят ни времена на изпитания. Към нас идва епидемия с невиждана ярост. Ще се загубят човешки животи и то на тези, които много обичаме, тези, които са ни дали живота, тези, които са ни отгледали, тези, които са треперели за нас, когато сме били малки, тези които се гордеят с нашите успехи. Ние не бива да ги разочароваме в нашето безхаберие."

Спрямо тези думи е добре всеки за кратко да изостави предварителните си убеждения и изградените навици. Противниците на премиера да изоставят дежурното съмнение към всеки човек, който застава до него. Привържениците на президента да изоставят разрива между двамата. Яростните купувачи поне малка част от претъпканите колички. Запасяващите се с лекарства поне малко за другите. Любителите на конспирации да заменят сайтовете си със странни имена с този на световната здравна организация. След време ще станат ясни много неща. Но едно от тях - думите на Чингиз Хан, че трудните времена раждат силни хора - вече има към кого да се отнесе. 

Автор: Райко Байчев

Коронавирусът по Албер Камю

Как да си миеш ръцете, когато те е шубе от коронавирус - 30 стъпки за панически напреднали

Най-страшният петък 13-ти